Сега нещо друго помръдна, този път в тялото й, като разпъна навън костите на ребрата й до тревожен предел. Точно когато започна да се страхува, че ще я увреди сериозно, то излезе от нея и гръдният й кош отново се успокои. Тя огледа килията, но не видя нищо. Да не би проклятието на множеството видения да бе отстъпило на частична слепота? Тогава нещото, без тя да го забележи, се върна в нея и отново започна да разпъва ребрата й навън.
— Ах — изпъшка тя и откри, че въздухът излиза, когато дробовете й се свиха.
Тя дишаше.
Несъмнено тя дишаше. В безумния безпорядък на всичко възможно, което се случваше в един и същ момент, тя никога не го беше забелязвала. На няколко пъти тя затваряше очите си и просто следваше въздуха в, и навън от тялото си. Дишането й се забави, гръдният й кош се движеше по-малко, а стомахът й — повече, и тя постепенно се успокояваше. Въздухът, вътре и отвън, й осигуряваше близка връзка с всичко около нея.
Така че нейната кожа не разграничаваше напълно вътрешността на тялото й от заобикалящата я среда. Тя беше отделена, но не напълно.
Звукът от скърцащо дърво я накара да отвори очи. Беше ужасена, когато видя част от стената да се раздвижва бавно навътре. Тя замръзна. Да не би някак си, незнайно как, да бе открила яснотата само за да я загуби съвсем скоро? Да не би вече да изпадаше отново в многообразието, едновременността на събитията и хаоса?
През отвора в стената влязоха две същества. Тяхната поява беше достатъчно материална тя да не може да вижда през тях. Това се случваше понякога, макар и не много често. Обикновено съществата, които тя виждаше, бяха с по-призрачно пристрастие. Материалните същества бяха рядкост. Това не й донесе успокоение. Материални или призрачни, те отново щяха да заприиждат в невероятно множество и да прогонят новопоявилата се яснота.
— Чакай — каза първото същество.
Двете спряха и се втренчиха в нея.
— Колко изнервящо — обади се втората.
Шидзука ги слушаше как говорят и не смееше да помръдне. Тя очакваше всеки миг да чуе още гласове от всички посоки, като поради рефлективната си реакция да ги блокира щеше да започне да пищи отново. Ала тя чуваше само гласовете на двете същества пред себе си. Докато те се движеха бавно към нея, тя видя две тъмни петна на пода на килията, които се приближаваха заедно с тях. Те хвърляха сенки. Както и тя самата. Това не бяха халюцинации, а реални хора, които присъстваха в килията. Тя не губеше яснотата. Напротив, тя ставаше все по-голяма.
Шидзука се усмихна.
И двете същества уплашено отскочиха назад. Онова същество, което беше по-напред, почти избута другото отзад, отстъпвайки припряно.
— Обади се на абатисата — каза първото.
Шидзука не можеше да разбере защо толкова се страхуват те.
Дали не виждаха ужасяващите сцени, които тя вече не виждаше?
Новопридобитата за Шидзука яснота не продължи дълго. След три дни тя отново започна да чува несъществуващи гласове, да вижда онова, което го нямаше, да преживява поредица от събития, които нямаха нищо общо с реалния ход на времето, да вижда множество предмети и групи да заемат едно и също място и да се проникват взаимно. В края на седмицата тя отново се изгуби в хаоса.
Яснотата се върна отново със следващия лунен цикъл. Дали тези нови периоди на спокойствие щяха да са толкова произволни като лудостта? Не, защото нещо се бе променило. Втория път гърдите й станаха много чувствителни и се подуха, а от тялото й изтече кръв, което тя разбра, че е сигнал за преминаването на сезон на собственото й тяло. Именно тази кръв временно спря виденията. Сигурно това беше причината, тъй като нищо друго не отговаряше така идеално.
В последващото спокойствие, което тя знаеше, че ще свърши с такава сигурност, както първия път, тя грижливо проучваше всяко свое действие. Какво точно от преживяванията й насърчаваше хаотичните мисли и видения? Кое подсилваше спокойствието и потискаше безумието?
За първото главни бяха емоциите, особено тези на гняв, страх и алчност.
За второто най-сигурно беше самото дишане съвсем осъзнато, но без насилствен контрол.
Към всяка от категориите със сигурност биха могли да се причислят още много действия. За краткото време, с което тя разполагаше по време на своя втори цикъл, тя бе установила гореспоменатите. Когато хаосът се върна, тя започна да диша и този път имаше моменти на яснота дори по време на лудостта. Това бяха само кратки моменти, но ги имаше, а преди те не съществуваха.
Шидзука се учеше. Досега хаосът напълно я контролираше. Ако вместо това тя се научеше да контролира хаоса, щеше да бъде свободна.
Луната направи още една обиколка и кръвта й отново изтече. Тя практикуваше наученото. С всяка следваща луна тя се справяше по-добре от предния път. Когато кървенето свършваше, а виденията започваха, тя продължаваше да диша, не беше нито ядосана, нито изплашена, тя нямаше желания, а виденията не бяха така зашеметяващи както преди. Тя не беше в състояние да ги потисне напълно. Ала тя беше в състояние вече да ги държи на заден план за по-дълги периоди.
Започна да мисли, че скоро напълно ще може да ги избягва.
