Тъжният израз на госпожа Новаки трогна дълбоко господарката Кийоми. Да загубиш деца от насилствена смърт, както се беше случило с нея, бе трагично, но не можеше да се сравни с мъката да имаш живо уродливо дете. Беше голям дар от боговете, че невидимите ручеи на любовта започваха да текат у всяка майка, когато бебето й растеше в нея. Така всяка трудност, всеки товар, всяка болка на майчинството се понасяха без оплакване, а когато детето идваше на бял свят, то намираше дом в лоното на всеобхватната и неизчерпаемата любов. Къде обаче щеше да отиде тази любов и за кого от нея би имало дори най-малка полза, след като детето беше като на госпожа Новаки? Колко непоносимо тъжно беше да се изпитва подобно смазващо разочарование, след като си очаквал с такава надежда и щастие в продължение на толкова много месеци. А сега, разбира се, бащата на детето никога нямаше да се разкрие, така че госпожа Новаки щеше да изпадне в още по-голяма самота. Трябваше да страда сама. Сълзите в очите на госпожа Новаки, които тя с такова усилие се мъчеше да сдържи, предизвикаха сълзи в собствените очи на господарката Кийоми. Тя вдигна ръкава на кимоното си, за да ги попие.
После каза:
— Как очите се пълнят с прах тук. Сигурно защото абатството е на върха на планината и няма защитата на гъстата растителност.
— Вярно е — съгласи се госпожа Новаки и използва ръкава си, както и госпожа Кийоми. Тя й беше дълбоко благодарна, че бе извинена за тази своя постъпка, въпреки че, разбира се, не можеше да каже нищо. — А, за жалост, вятърът толкова често вдига прах в планините.
Докато господарката Кийоми и нещастната млада майка плачеха заедно, като се преструваха, че не плачат, мислите на господарката Кийоми се отнесоха към детето. Тя се молеше на боговете и на Будите да отведат малкото момиченце в тяхното измерение съвсем скоро и да го дарят с мир, с онзи мир, който то със сигурност нямаше да намери на земята.
По времето, когато в живота й се случи голямата промяна, само преподобната абатиса Суку все още говореше за нея като за Шидзука. В отсъствие на абатисата всички я наричаха Дивите очи заради най-характерната й черта, бързата смяна на посоката, в която гледаха, осведомеността, която излъчваха, и израза, който поддържаха очите й в постоянно движение — освен в случаите, в които се втренчваха неотклонно в гледка, която само те виждаха. Вече не пищеше непрекъснато както като пеленаче, въпреки че понякога звукът от измъчения й глас ехтеше из храма безкрайно в продължение на дни. Присъствието й беше толкова разрушително, че убежище в абатството Мушиндо търсеха само монахини, които бяха сериозни, посветени на вярата, не можеха да бъдат лесно отклонени от търсенето на Пътя, въпреки щедрото покровителство на госпожа Кийоми и владетеля Бандан, които правеха условията там значително по-малко сурови, отколкото на повечето места с религиозен порядък. Една от монахините, която бе забелязала, че очите на сънуващите се движеха горе-долу по същия начин под затворените клепачи, изразиха мнението, че момичето никога не е било напълно будно, нито напълно заспало. В крайна сметка другите монахини се обединиха около тази гледна точка, тъй като те можеха да обяснят защо тя виждаше неща, които не съществуваха, когато очите й бяха отворени, и никога не даваха доказателство за спокоен сън, когато бяха затворени. Тя се гърчеше и се извиваше и плачеше, мълвеше неразбираеми думи почти непрекъснато. Беше дори възможно да е по-спокойна, когато е будна, тъй като имаше продължителни периоди, през които стоеше, седеше или лежеше неподвижно, с втренчени очи, сякаш замръзнали на място заради това, което вижда.
Когато настъпваше промяна, тя идваше буквално без предупреждение.
Двете монахини, които отговаряха този ден за почистването и нахранването на момиченцето, решиха да отложат изпълнението на задачите си. Вълчият вой, прекъсван от ридания, им показваше, че да продължат да работят сега беше напълно безполезно. Тъкмо обсъждаха как ще е по-добре — да поискат разрешение от абатисата или да действат по своя инициатива, когато плачът изведнъж секна. Бяха свикнали да чуват как налудничавият, изпълнен с тъга глас бавно и на пресекулки утихваше и настъпваше тишина, сякаш вследствие на удушаване. Никога досега не го бяха чували да секва така внезапно.
— Нещо се е случило — разтревожи се първата монахиня.
— Умряла е — отбеляза втората.
Първата кимна. В интерес на истината, беше напълно неочаквано — а при тези обстоятелства не би било подходящо да се нарича чудотворно, — че тя бе живяла толкова дълго. Лудостта, която я владееше, беше толкова пълна, безмилостна и абсолютна, че й пречеше да изпълнява най-важните задачи по оцеляването си дори с помощта на състрадателните последователи на Пътя. Онова, което можеше да се смята за минимално приемливо равнище за хранене, почивка и хигиена, често не можеше да бъде постигнато. Като че ли най-сетне часът на момичето бе ударил.
