Шидзука избяга от килията колкото бе възможно по-бързо. Тъй като се бе държала повече или по-малко като нормален човек в продължение на повече от месец, преподобната абатиса Суку нареди вратата й повече да не се заключва. Това беше много благоприятно обстоятелство, тъй като ако не можеше да избяга от призрачния демон, който й говореше, тя сигурно щеше да се върне към предишното си състояние на лудост. О, не. Ами ако я последваше? Страхуваше се да погледне.
Много повече обаче се страхуваше да не погледне. Обърна се. И за свое голямо облекчение не видя никого.
Този демон, както и няколкото призрака, които се появяваха, имаха очи и коси, различни от тези на монахините около нея, както и по-едри контури и форми на лицата си. Беше започнала да разбира, че това бяха посещения от далечни времена, или в миналото, или в бъдещето, но не от настоящето. Сега тук нямаше такива хора. Беше се научила да разграничава реалното от възможното. Мислеше си, че се е научила да го прави вече идеално.
Но този я бе видял!
Този й бе заговорил!
Какво искаше да й каже? Мислите и емоциите й бяха твърде объркани, за да допускат яснота. Нуждаеше се да се изолира в медитативен покой. Килията й я плашеше прекалено много. Тя отиде в главната зала за медитация и зае място близо до олтара, където се смяташе, че закрилата на Буда е най-силна.
Най-подлите, най-малодушните мъже, най-големите предатели не се възприемат като престъпници. Те смятат себе си за герои, които изпълняват невъзможни задачи в условията на непреодолима съпротива.
Убеждават сами себе си, като виждат само онова, което искат да видят, преиначават смисъла на думите, забравят реалното и помнят невярното. В това отношение не се различават много от истинските герои.
Каква е все пак разликата?
Истинските герои са на наша страна.
Предателите, подлите и малодушните мъже са героите на нашите врагове.
Саемон, чието самомнение винаги бе високо, сега изпитваше необичайно задоволство от себе си. Привличайки Таро на своя страна, щеше да навреди на Генджи, независимо дали ще убие Емили Гибсън или не. Ключът беше в самото предателство на Таро. Таро, разбира се, не го осъзнаваше. Със своето мислене на примитивен традиционалист той вярваше, че смъртта на чужденката има изключително значение. Таро и другите като него, обсебени от безсмислената митология на миналото, смятаха, че като спрат хората с модерно мислене като Генджи, могат да защитят онази Япония, която винаги са познавали. Всъщност тази Япония вече бе смъртно ранена. Тя щеше да агонизира още година-две, след което ще се роди една нова Япония, която в голяма степен ще прилича на пророкуваната от Генджи. Нямаше друга възможност за оцеляване.
Англичаните, американците, руснаците, французите, испанците, португалците и холандците вече се намираха навсякъде и навсякъде резултатът беше един и същ. Какво се бе случило с африканците? Бяха превърнати в роби. Великите ханти30 сега се намираха под ботуша на руския император. Раджите в Индия коленичеха пред английския суверен — една жена! Имаше ли основание да се очаква, че същите тези чужденци нямаше да се опитат да сторят на Япония точно онова, което им бе донесло добри резултати другаде? Разбира се, че не. Не бяха ли започнали вече да колят и да ограбват в Китай?
Решимостта на Генджи да модернизира страната по същество бе съвсем разумна. Саемон, както и Генджи, ясно осъзнаваше, че Япония не би издържала нападението на чужденците, което рано или късно ще стане факт. Саемон обаче, за разлика от Генджи, никога не би изказал мнението си. Нека Генджи и хората като него да предприемат необходимите стъпки и да поемат цялата омраза. След като идеалистите си отидеха, реалистите като Саемон щяха да излязат напред и да поемат нещата в свои ръце. Традицията бе обречена, но междувременно Саемон щеше да се възползва от онези, които все още твърдяха, че са й верни.
