Таро се ядоса само от факта, че този разговор въобще се водеше. Къде бе останало великото качество на самураите да се подчиняват безпрекословно? Сегашните младежи не приличаха на младежите от едно време. Колко различни бяха той и Хиде, когато бяха на тяхната възраст! Нямаше въпроси, нямаше недоизказани предположения, нямаше паническо нетърпение. Да, господарю, чух и се подчинявам. Това бе всичко, нито повече, нито по-малко. Как ли щеше да реагира старият управител на двора Сайки, ако Таро или Хиде му кажеха какво да прави? Без съмнение щеше да ги удари с дръжката на меча. Фактът, че Таро никога не би помислил да направи подобно нещо на своя подчинен, показваше колко много се бяха променили нещата само за няколко години.
— Манастирът Мушиндо ги притеснява.
— Притеснява? Трябва да се гордеят, че се намират тук, където нашият род е постигнал една от най-великите си победи.
— Те се гордеят, господарю Таро. Не твърдя противното. Проблемът е във всички онези слухове.
— Какви слухове?
— За духове и демони.
Таро затвори очи. Пое дълбоко въздух, издиша бавно и повтори процедурата с цел да не се развика от гняв, след което отново отвори очи. Заговори много меко, както правеше винаги, когато беше много вбесен.
— Когато се върнем в Йедо — започна Таро, — напомни ми да наема истински самураи, а тези преоблечени малки момиченца нека се върнат при майките си.
— Господарю — обърна се към него лейтенантът. Той се поклони извинително, прикривайки в известна степен приплъзването на колената си назад с цел да увеличи разстоянието между него и Таро. — Зная, че е само един глупав страх. Но не става въпрос само за слухове. Странни гласове излизат от сградите, дърветата и като че ли от самата земя. Не бива да се винят мъжете.
— Звуците са от подземни потоци — отсече Таро. — Господарят Шигеру навремето ми каза, че водите понякога прииждат през пролетта. Той твърдеше, че са много освежаващи.
— Господарят Шигеру — промълви лейтенантът.
Таро отново дълбоко пое въздух и продължи да говори много спокойно:
— Нали няма да ми кажеш, че те се страхуват също и от господаря Шигеру?
— Местните селяни казват, че понякога го виждат сред дърветата заедно с едно малко момче с хвърчило във формата на врабче.
— В такива объркани времена ли живеем, че самураите слушат бабини деветини, разказвани на неуките селяни? Господарят Шигеру е мъртъв. Видях главата му със собствените си очи преди шест години на по-малко от сто стъпки от мястото, където седим сега. Присъствах на церемонията по неговата кремация. Бях там, когато прахът му бе поставен в колумбария31 на замъка „Облак врабчета“.
— Да, господарю. Трябваше да се изразя по-ясно. Селяните не твърдят, че виждат живия господар Шигеру.
— А неговия дух — довърши Таро с въздишка на отчаяние.
— Да, господарю.
— Остави ме сам — нареди Таро, чието търпение се изчерпваше. Той остана със затворени очи, докато вратата се затвори зад лейтенанта. Ако това бяха най-смелите воини, които можеше да намери — а те бяха точно това, — как можеха самураите да се противопоставят на армиите на чужденците? Духове, демони, задгробни гласове. Какви глупости.
Лейтенантът обаче каза нещо, което леко го разтревожи. Според него селяните виждали духа на Шигеру, придружен от малко момче с хвърчило във формата на врабче. Когато за последен път бе видял Шигеру с неговия син, малкото момче си играеше с хвърчило, направено за него от господаря Генджи.
Хвърчило във формата на врабче.
Откъде селяните знаеха за хвърчилото? Момчето никога не бе идвало в Мушиндо. Очевидно слуховете се разпространяваха надлъж и нашир по свой тайнствен начин. Но това сега нямаше значение. Единственото важно нещо беше мисията. Лейтенантът беше прав. Таро имаше нужда от нов план и скоро трябваше да го състави. Още преди неговите мъже да са изпаднали в паника и преди двете жени да решат да се върнат в Йедо.
Утре. Щеше да действа утре. Тази нощ трябваше да реши как да постъпи.
Емили твърдеше, че не вярва на пророчествата в ръкописите, но тази нощ дълго не успя да заспи въпреки умората си. Ханако би й спестила тревогите, ако това щеше да я накара да се почувства по-защитена. Но нямаше да стане. Беше по-добре да узнае истината и да я приеме. Когато дишането на Емили се успокои и забави, Ханако отиде до вратата и я отвори. В тъмната нощ се показа сребристата луна. В сянката на стената тя видя един от така наречените пазачи. Дочу смеха на друг мъж от другата страна на постройката. Тези би трябвало да са по-добри от мъжете, които Таро бе назначил да пазят Емили следобед, тъй като задачата им не беше фалшива. Щеше да се промъкне покрай тях, както би направила буйната Кими.
