— Какво значи това? — попита Поп.
— Госпожа Уили Деспиза — отвърна Дейви и се отдалечи.
Роза спря да хлипа, защото костюмът на Анджело й бе взел акъла. Беше от сив вълнен плат, като сивото на кълбести облаци, с шарка рибена кост в по-наситен сив цвят.
— Хубав костюм — каза тя.
— Госпожа Деспиза, какво има? — попита кротко Поп на сицилиански. Толкова нежен и внимателен, друг такъв не беше се отбивал насам!
След като Уили се отърва от жена си, той се намести в първите редици на тълпата, откъдето се виждаше чудесно входът на сградата. Забеляза, че Хенли излиза отвътре. Уили подушваше някакъв заговор. Убеден беше, че гласят нещо, защото видя бойците от спецкомандата. Той почти видимо подскочи, когато зърна в срещуположния край на сградата Чарли Партана, пробиващ си път през множеството към западния вход. Щом той хлътна навътре, Уили прозря каква ще е развръзката. Реши да изчака и да види дали Вито ще излезе с краката напред. Ако стане така, значи Чарли си е свършил работата. Уили се захили. Тогава вече можеше да набута Анджело в капана.
Когато Чарли се скри от погледите, отразяващите събитието телевизионни репортери, заредени от Галахър с нужната информация, съобщиха, че е пристигнал сержант Джордж Феърънз, детектив, чиято задача е да убеди заподозрения да се предаде. По-късно зрителите бяха осведомени, че той заема тридесет и първо място в професионалната класация на страната, и че принадлежи към новото поколение полицаи-психолози. Той щеше да застане с голи ръце пред заподозрения убиец, разчитайки само на своите познания за човешките мотиви, за да накара един преследван човек да се предаде. Сега той или ще изведе пленника с белезници, или щяха да направят последен опит да се справят с Деспиза силом. Последва кратко прекъсване за реклами.
Чарли взе автомата от Дейви Хенли, който го чакаше заедно със сержант Мънгър вътре в сградата. Уели Мънгър, командващ корпуса за специални задачи, неотдавна беше понижен от чин капитан, защото проснал други двама офицери. Това се бе случило след деветнадесет часа нечовешки усилия да свалят една жена от най-високите стоманени въжета на Вашингтонския мост.
— Е, к’во, искаш ли кратка инструкция за оръжието? — попита той Чарли.
Чарли поклати глава отрицателно. Започваше да се вкисва. Двадесет години бе с Вито по улиците, а сега трябваше той, а не друг, да му пръсне черепа. Взе оръжието и го претегли с ръка. Никой не може да се спаси от него.
— Изключителна вещ — каза Мънгър. — Десет изстрела в секунда, и всеки куршум със скорост 2300 фута в секунда. Умна красавица — да кажем, че ако прострелям рамото, куршумът може да излезе през бедрото, а при десет изстрела в целта за секунда само Господ може да каже откъде ще излети. — Имаш тридесет в пълнителя, Чарли — каза Хенли. — Достатъчно са — Чарли се качи с шумния асансьор до етажа на Вито. Докато се возеше нагоре, си спомни, че някога бе прочел статия за имагинерната връзка между минало и настояще. В тази статия голям учен задаваше въпрос, сякаш направо на Чарли: как може да се говори за настояще, щом всяка секунда мигновено се превръща в минало? Обърнеше ли поглед назад, той щеше да си спомни всички страхотни неща, които бяха преживели заедно, но както се казваше в статията, онези души не съществуват повече, те са били жива действителност само когато са протичали самите неща. Приятелят на Вито от изминалите години не е същия Чарли Партана, който сега ще го пречука. А този Вито, на когото щеше да види сметката, не беше Вито от хубавите спомени. Вито се бе преобразявал стотици пъти, както и Чарли, образи, нанизани като мъниста на огърлица в паметта им, подредени като самостоятелни кадри от филм, следващи един след друг безспир. Тази лента никога нямаше да се навие отново. Дори никога не бе срещал онзи Вито, когото щеше да очисти.
Чарли не се залепи до стената. Той натисна звънеца на вратата, възхищавайки се от чистия и подреден коридор, точно както му харесваше.
— Дейви? — извика Вито проницателно.
— Чарли е.
— Чарли Партана?
— Че кой друг?
— Къде е Дейви?
— Изпраща ме Анджело. Говорил е с дона.
— Как така?
— Едуардо беше се погрижил за всичко. Щяха да те прикриват войници от националната гвардия и да държат над главата ти щит, дебел два инча. Ченгетата нямаше да могат с пръст да те пипнат. Кметът щеше да те остави да изчезнеш за две години, докато Едуардо намери нужния съдия.
— А сега к’во пречи?
— Ти се осра, Вито. Едуардо всичко беше уредил, а ти да земеш и да кажеш на Дейви, че ще им изпееш операцията с „говната“.
— Що говориш, че съм се осрал. Не съм мърдал оттук.
— Нали си говорил с Дейви Хенли, а?
— Ъхъ.
— А на кого мислиш, че се е обадил Хенли, щом е излязъл от тук, на майка си ли?
— Ама че проклетия, така е, осрах се.
— Тъй си е.
— Умората ме свали. Не трябваше да забърсвам с колата онова ченге, но Теди Игън беше пощръклял…
— А?
— Ела да пийнем по едно кафе.
— Добре.
— Имам само нес.
— Става.
— Ей, да не забравя, моля те да им съобщиш името от ринга, нали знаеш, името, с което се бих. Чу ли? Разбра ли ме?
— Напълно.
