В Плейку се намираше Главната квартира на Южно виетнамската армия, която преграждаше пътя на виетконговци, проникващи незнайно по какви пътища от Лаос и Камбоджа. Поделението на Чарли бе разположено на три мили от лагера в Холоуей. Неговата част охраняваше американския авиационен парк, транспортни и разузнавателни самолети, а също и хеликоптери.
Виетконговците обстрелваха масирано в два следобяд на седми февруари шестдесет и пета с минохвъргачки и тежки картечници… загинаха осем американци, а повече от сто бяха ранени. Десет от американските самолети бяха унищожени. Чарли се отърва с раздробена бедрена кост. След четири операции, последните две във Вашингтон, замениха костта с алуминиева пръчка. След двадесет и седмия си рожден ден излезе от болницата и се завърна в Бруклин, а донът му спретна грандиозно тържество в старите „Градини на Палермо“, където присъствува цялото семейство.
След Виетнам Чарли рече на Поп14, ме ще ходи във вечерно училище. Поп бе така горд, че се похвали на дона, а той извика Чарли да му каже, че постъпва правилно, като стопроцентов американец.
Изядоха грамада от храна на обяд. Чарли не вярваше на очите си — къде дява дребното старо човече всичко това! Донът го попита кога ще се дипломира.
— След около две и половина-три години, падрино.
— А, ще има ли нещо за завършването?
— Не знам, падрино, не са казвали.
— А как си в училището?
— Май добре — имам малко над средния успех. Избраха ме за касиер.
— Ако ви връчват тържествено дипломите, да ме предупредиш. Ние с Винсънт сме там. И Амалия също. А ако не, ще кажа на Едуардо да говори с училищния съвет да уредят нещо.
— Оказвате ми преголяма чест, падрино.
— К’ви ги говориш! Ти ще си първият наш човек от незаконните сделки с диплома!
Прогимназия „Луис Муньос Мартин“ в Мидууд имаше вечерни паралелки от 19 до 22 часа: в неговия клас бяха единадесет човека; две трети жени. Шест от Пуерто Рико, четирима черни, рускиня от Брайтън Бийч и той. Учителят, норвежец, бе едър човек, отломена канара с подобаващ характер, от Бейридж. Казваше се господин Матсън. Чиновете, предназначени за дванадесет-четиринадесетгодишни дечурлига, бяха твърде неудобни за повечето от вечерните ученици. Чарли седеше на стол в най-отдалечения ъгъл на стаята. Седеше си и си мечтаеше за Мардел ла Тур. Тази вечер не може да не е Голямата вечер! Бе обмислил план след първия обед. Хич не му се искаше да го мисли за вълкоподобно същество! Беше постигнато доста доверие. В края на краищата той е само човек! За бога! Тази нощ би могла да бъде Великата нощ.
Помислеше ли за Мардел, получаваше световъртеж. И никак, ама никак не можеше да си я представи като: А. гола; Б. легнала. Но изгаряше от любопитство да узнае две неща, както астроном, топограф на необятния космос, заел се с картографирането му!
Тя не беше само умопомрачаващо красива, но и „носеше“ тяло, пред което той, Чарли, можеше само да коленичи с наведена глава, защото Мардел, като никой друг, не ти позволяваше да се извисиш над нея! А и не можеше да се отрече чудото на фантазията й. От Британската енциклопедия, подарена му от бащата за дванадесетия рожден ден, той бе разбрал що е Бъкингамски дворец. Направил откритието, реши, че тя трябва да е малко нещо сбъркана.
Сеньора Роха-Бускандо бе скъпоценното камъче в класа, която се стремеше да отговаря на поставените от г-н Матсън въпроси, прекъсвайки до такава степен всеки ученик, че Чарли наруши едно от правилата си: никога да не прилага номера „плашене“ на жена. Вечер след вечер той хвърляше върху нея нишките на страха, затягаше ги, но на нея нищо не й въздействаше. Натрапчива в превъзходството си, тя не спираше да съветва, да се присмива и съжалява. Печелеше „Златна звезда“ една след друга, имаше цели четири повече от Чарли.
Анджело спря очукания „Шевролет“ право пред училището, осведоми се в канцеларията къде е класната стая и застана отпред, надничайки през стъклото, заело горната половина на вратата. Очакваше да привлече вниманието на Чарли, но се видя принуден да почука с монетка. Целият клас и господин Матсън се обърнаха към него. Поп направи знак на Чарли да излезе. Чарли прочисти гърлото си и рече:
— Това е баща ми.
— По-добре излез — отвърна учителят. — Кажи твой баща не прекъсва час. Ний тука сириьозни хора. Не е сега време за „чагъртания“ — прояви се отново сеньора Роха-Бускандо.
Поп подкара към брега. По пътя му постави новата задача.
— Вито? — изкрещя Чарли. — Вито Деспиза! Най-добрият ми приятел!
— С него е свършено и той го знае. Искал да издаде на ченгетата цялата ни сделка с марихуаната.
— Ама аз го познавам, откакто се помня!
— Бедата е там, Чарли, че става въртоглав, зареди ли се с нещо от онези „говна“.
— Защо нормален човек като него, наследник на поколения винопиячи, се будалка с такива „лайна“?
— Американец е, Чарли. Приобщава се! Баща му беше същата луда глава, а пиеше само вино. Извика си сам смъртта, защото ярост бе помрачила разсъдъка му — в последния момент изгуби точка и цялата игра!
— Исусе Христе! Вярно ли е, тате?
