Обядваха в ресторант, известен като Италианския на Двадесет и първа улица.
— Какво ще кажеш да поръчам? — попита Чарли, но когато изчете менюто, разбра с ужас, че предлагат флорентинска кухня, затова поръча стек.
— Обожавам стек — рече Мардел. — Това типично италианско ястие ли е?
— К’во да правим? Т’ва е тоскански ресторант.
— Но отпред пише италиански.
— Тоскана е малко градче в Северна Италия. Нищо не разбират от ядене. Следващия път ще те заведа в истински, сицилиански ресторант — той изтри челото си със салфетката.
— Слушай Мардел, вярвам, че каквото е началото, такъв ще е и краят. А ти?
— Аз… е, предполагам, че е така.
— Затова едно нещо само ще ти кажа. Няма полза да го крия от теб — и поемайки дълбоко дъх, той каза — обичам те, Мардел. Ето това е. Нищо не може да се промени.
— Ти ме обичаш? — тя изрече думите като че не вярваше на ушите си.
— Изненадах ли те? Не го ли искаш?
— Не, не съм казала такова нещо…
— Е, к’во казваш тогава?
— Ами, как така ме обичаш? Ако съберем минутите, когато сме били заедно, няма да се получи повече от четиридесет и пет.
— Как така те обичам!? — той извика невъздържано, отпращайки с ръка келнера за напитки. — Как е възможно да не те обича човек! Ти си най-обичното нещо, което съм виждал. Досега не съм срещал нищо по-истинско от тебе.
— Чарли, идва ми вече много.
— Девствена ли си?
— Какво?
— Нали искаш да знаеш колко дълбоко е чувството ми, затова те попитах. Нищо не ме интересува. Миналото си е минало. Обичам те, Мардел.
— Трябва да поговорим. Ти не знаеш коя съм.
— Познах те още щом те видях. Доверявам се на чувството си. Понякога греша, когато ме води разумът, но преди никога не съм изпитвал такова усещане, зная, че не греша. Ти си моя Мардел.
Келнерът се олюляваше под тежестта на ястията — по две порции стек по флорентински, кнедли — strozzaperti — с извара, пармезан, цвекло, спанак, яйце в сос и още пармезанско сирене. Бифтеците бяха като куфари.
— О, Чарли — захласнато възкликна тя, — какви вкуснотии! Толкова съм гладна!
Четвърта глава
Мардел ла Тур, двадесет и три годишна и един месец, бе изцяло погълната от фантасмагоричните си артистични превъплъщения. Умът на приятелката й, Хати Блекър, бе изтощен от тежки мисли за придобиването на магистърска степен, което би й позволило да продължи работата си за докторат в областта на бихейвиоризма. Последната година Мардел бе станала нейна сянка, оказвайки й безценна помощ при изучаването на различни типове човешко поведение. И така, досега тя бе влизала в кожата на Френси Брейдън, циркова артистка, майсторка на трапеца; Лили Еймис, откачена по тениса, професионалистка: в Хамбург бе известна като Герт Шримър, владееща женската „еротична“ борба в кал; в Лос Анджилиз се бе появила под името Джанет Мартин, сътрудничка на филмова агенция. Всичко това Мардел правеше не за да изкара прехраната си, а за да помогне на Хати.
„Мардел“ бе родена в Кроуел, с кръщелно име Грейс Уилънд. Възпитаничка на Фокскрофт и Бебибгтън, завършила също театралната школа на Иейл. Баща й беше заместник държавен секретар, отговарящ за източноазиатския и тихоокеанския регион, майката — художник и скулптор. Бяха толкова богати, че ако закриеха една единствена сметка, нищожна част от купищата пари, които притежаваха, съответната банка би изпаднала в голямо затруднение, изправена пред опасността да банкрутира. В Джорджтаун обитаваха една от просторните къщи във „федерален“ стил, която освен игрална зала и две пътеки за боулинг в подземната част имаше и „таен проход“ до домовете на вероятните кандидат-президенти в идните кампании — през 1972, 1976, 1980, както и до онези на вече отминалите, много преди 1968. Парите им бяха „благородно“ стари и притежаваха голяма част от страната от много поколения насам, както по майчина, така и по бащина линия.
Мъката я бе принудила да се превъплъщава, т.е. да живее и говори като някой друг, да играе все нови и нови скечове на живо; тя искаше нейната приятелка Хати Блекър да е най-блестящата студентка в Колумбийския университет — не само защото я бе научила да играе тенис, а най-вече защото я бе запознала с Фреди, мъжът-мечта за девойките от нейното поколение. Откакто преди четири години Грейс навлезе в живота на възрастните, Фреди бе държан на прицел, тайно или явно, от всички познати й момичета във Вашингтон. Ако живееха в общество, позволяващо многоженството, той щеше да има поне дванадесет или четиринадесет съпруги, и всичките красиви, страхотни жени. Беше неотразим във всичко. Тялото му излъчваше дива красота. По изящество не отстъпваше на дезертиралите руски балетисти. На деветнадесет години Грейс бе съставила цял списък от преимуществата и невероятните качества на Фреди, но не ги прехвърляше много-много в ума си, защото след всяка среща бе погълната от усилието да запомни Фреди какъвто го е видяла, а те се виждаха само когато му беше възможно да се откъсне от секретните дела на службата си във Вашингтон.