В сивкавото развиделяване Джейми Макфей забърза от пристана на Пияния град и зави зад ъгъла. Там, в Ничията земя, видя Норбърт и Горнт, които чакаха, където се бяха уговорили, забеляза без всякакъв интерес малката чанта с дуелните пистолети в ръката на Горнт. Освен тях тримата — и нашествието от мухи — гнусното, обраснало с бурени сметище бе безлюдно. Макфей бе минал единствено покрай пияници, свити на кълбо и хъркащи по ъглите на колибите, проснати по пейките или в мръсотията. Дори не ги бе забелязал.
— Извинете. — Джейми едва си пое дъх. Като тях бе с редингот и шапка заради задушната и влажна сутрин. — Извинете, че закъснях, тряб…
— Къде е тай-панът на проклетата къща? — попита грубо Норбърт и вирна брадичка. — Шубето ли го е хванало?
— Я си го начукай — изръмжа Джейми, лицето му бе сиво като бурното небе. — Малкълм е мъртъв, тай-панът е мъртъв. — Видя, че те го зяпнаха, а и той все още не можеше да повярва. — Идвам направо от кораба. Отидох да го доведа преди зазоряване и… ами те… той прекара нощта на борда на „Буйният облак“. Беше… — Гласът му изневери. Сълзите му рукнаха. Отново преживя качването си на кораба и как бе видял Стронгбоу на мостика бледен и изплашен, как капитанът му бе извикал още преди Джейми да се е качил, че Малкълм е мъртъв, че е изпратил техния катер за лекар, но че, за Бога, той е мъртъв.
Макфей бе хукнал по стълбите. Бе забелязал Анжелик, свита в ъгъла на квартердека, завита с одеяла.
Първият помощник-капитан стоеше близо до нея, но ги бе подминал и молейки се това да не е истина, да е кошмар, бе слязъл долу.
Каютата бе обляна от светлина. Малкълм лежеше на леглото по гръб. Очите му бяха затворени, изглеждаше спокоен в смъртта, безгрижен, завивките издърпани до брадичката му. Джейми се порази, че приятелят му като никога бе потънал в пълен покой.
— Чен… Чен го откри — думите се лееха от устата на обезумелия Стронгбоу, — прислужникът му Чен, Джейми. Отишъл да го събуди преди десет-петнайсет минути и го открил, Джейми, той го откри — човек може да дръпне резето на вратата от външната страна както в повечето каюти, та той отворил, а те спели, така си помислил. Тя да, но Малкълм не. Чен го разтърсил и разбрал и едва не умрял и той самият. Изтичал да ме доведе, а по това време тя се събуди. Събуди се и се разпищя, горкото създание, крещеше отчаяно — косите да ти настръхнат, — така че я изведох навън и наредих на първия си помощник да се погрижи за нея. Върнах се, но нямаше грешка, горкият момък лежеше точно както го виждаш, само дето му склопих очите, но виж… виж тук…
Разтреперан, Стронгбоу издърпа завивките. Малкълм лежеше гол. Долната част от тялото му бе потънала в локва кръв. Кръвта бе засъхнала и се бе спекла, дюшекът бе прогизнал.
— Той… сигурно е получил кръвоизлив, един Господ знае защо, но предполагам…
— Исусе Христе. — Джейми залитна към един стол с ругатни, вцепенен от ужас. „Малкълм? Какво, по дяволите, да направя сега?“ — питаше се той безпомощно.
В отговор гласът Господен отекна в кабината:
— Сложи го в лед и го изпрати вкъщи!
Изплашен, Джейми подскочи. Стронгбоу го гледаше объркан и Джейми тутакси съобрази, че му е отговорил капитанът, тъй като несъзнателно е изрекъл въпроса си на глас.
— Това ли е всичко, което можеше да кажеш, по дяволите? — изкрещя му той.
— Извинявай, Джейми, не исках… не исках да… — Стронгбоу попи потта от челото си. — Какво очакваш от мен?
Мина цяла вечност, ушите му пищяха, главата му се въртеше. Накрая Макфей прошепна:
— Не зная.
— Обикновено ние… ние правим погребенията в морето, не можем да държим… Можеш да го погребеш на брега… Какво искаш от мен?
Съзнанието на Джейми сякаш отказваше да работи. Тогава забеляза А Ток клекнала до леглото, дребна, същинска старица, клатеше се на пети, устните й се движеха, но от тях не излизаше звук.
— А Ток, ти иди горе, не стой тук, хей?
Тя не му обърна никакво внимание. Само се олюляваше напред-назад, отваряше уста и не отговаряше. Той опита отново, но нямаше смисъл. Рече на Стронгбоу:
— По-добре почакай. Почакай Бабкот или Хоуг.
Качи се горе, коленичи до Анжелик. Все още бе тъмно, не бе се развиделило. Но тя не можа да му отговори, колкото и нежно да й говореше; повтаряше й колко съжалява, колко много съжалява, опитваше се да й помогне. За миг тя го погледна, без да го познае, а големите й сини очи се открояваха на бледото лице, после отново се сви в одеялата и втренчи невиждащ поглед в палубата.
— Отивам на брега, Анжелик, на брега. Разбираш ли? Най… най-добре е да кажа на Сър Уилям, разбираш ли? — Джейми видя, че тя кимна вяло, и я докосна бащински. На изхода рече на Стронгбоу: — Смъкни знамето наполовина на мачтата, целият екипаж да остане на борда, заповедите ви за отплаване се отменят. Ще се върна, щом мога. Най-добре… най-добре е да не се пипа нищо, докато не пристигнат Бабкот или Хоуг.
Щом стъпи на брега, повърна неудържимо.
А ето че Норбърт и Горнт стояха пред него. Горнт бе стъписан. Очите на Норбърт искряха и през скръбта си Джейми го чу да казва:
— Малкълм мъртъв? Как така, за Бога?
