— Нека влезе, за Бога! Джордж, добро утро, какво, по дяволите, се е случило с горкия момък. Каква ужасна новина! Какво става с Анжелик, как е тя, чу ли за Норбърт? Жалкият негодник се опитал да застреля Джейми в гръб преди няколко часа!
— Да, да, чухме. — Бабкот бе неизбръснат и очевидно разстроен. — Хоуг заведе Анжелик във Френската легация, всички слязохме на брега заедно — тя отказа да се върне у Струанови.
— Разбирам я, не я обвинявам. Как е тя?
— В шок естествено. Дадохме й успокоителни. Ужасно ми е мъчно за нея — тя преживя ужасни неща тук: Токайдо, после оня проклет ронин главорез, а сега — това. Отвратителен късмет, най-лошият късмет. Много е зле.
— О! Да не полудее?
— Надявам се, че не. Човек никога не знае. Тя е млада и силна, но… човек никога не знае. В името на всичко свято надявам се, че не. — Двамата мъже бяха крайно обезпокоени. — Толкова жалко и за двамата. Ама че работа, чувствам се толкова безполезен, по дяволите.
Сър Уилям кимна.
— Трябва да призная, че страшно се ядосах от венчавката им, но като чух тази сутрин… ами, бих дал всичко само това да не се бе случвало. — Лицето му се изопна. — Прегледа ли тялото на Норбърт?
— Не, Хоуг ще го види, щом настани Анжелик. Мислех, че е по-добре веднага да дойда тук и да докладвам.
— Съвсем правилно. Сега какво се е случило на Малкълм?
Въпреки огорчението си Бабкот се държеше като лекар.
— Кръвоизлив. Артерия или вена се е скъсала или пукнала. През нощта, докато е спял, без никаква болка и мъки, иначе е щял да я събуди. Ще направя аутопсия, налага се заради смъртния акт.
— Добре, щом така препоръчваш. — На Сър Уилям планина му падна от плещите — тази история бе страховита и отвратителна, пък и не му се харесваше да си има работа с лекари — дрехите им винаги бяха опръскани с кръв и около тях се носеше лека миризма на лекарства и карбол, колкото и самите те да бяха чистоплътни. — Горкичкият младеж. Просто му е изтекла кръвта, така ли?
— Да. Не твърдя със сигурност… но Малкълм е най-невероятно спокойният мъртвец, който някога съм виждал. Сякаш е желал смъртта си.
Сър Уилям си играеше с мастилницата на бюрото.
— Джордж, възможно ли е… ако… искам да кажа накрая… може ли това да е причината? Искам да кажа, ако е бил извънредно възбуден?
— Навярно точно това се е случило. Не самото свършване, а неконтролируемото напрежение, което то предизвиква, би могло лесно да разкъса незарасналите тъкани или да причини спукване. Гениталните му бяха в ред, но стомашната му кухина бе уязвима. Бях зашил част от дебелото черво и няколко артерии, имаше няколко опасни поражения и не заздравяваха, както би ми се искало, а черният му дроб бе…
— Да, добре. Сега няма нужда от подробности — рече Сър Уилям гнусливо, започваше да му се повдига.
— Боже мой, горкият Струан! Не мога да повярвам… и тоя Норбърт! Ако не е бил Горнт, щяхме да отговаряме и за убийство. Този момък заслужава медал. Между другото той твърди, че Джейми е бил предизвикан и Норбърт си е получил заслуженото. Знаеш ли, че Малкълм и Норбърт са щели да се дуелират в Пияния град?
— Допреди малко не. Филип ми каза. Луди хора, и двамата. Дявол да го вземе, вие ги предупредихте!
— Да. Проклети глупаци, макар Горнт да се закле, че и двамата са се разбрали да приемат извинението на противника. Но той каза също, че сутринта Норбърт му съобщил, че е променил намеренията си и се кани да убие Струан. Жалък кучи син! — Сър Уилям неспокойно разместваше предметите по бюрото си, приглаждаше документите, малкия портрет в сребърна рамка. — Какво ще правим сега?
— С Норбърт ли?
— Не, с Малкълм, най-напред с Малкълм?
— Ще направя аутопсията тази вечер. На своя глава уредих да се пренесе тялото в Канагава — там ще ми е по-лесно. Хоуг ще ми помага, а вие ще получите доклад утре сутринта. Ще подпишем смъртния акт и всичко ще е съвсем редовно.
— Имах предвид какво ще правим с тялото — сопна се Сър Уилям.
— Можете да го погребете, без да бързате. При такова време няма защо да се бърза, тялото ще се запази.
— Ще има ли време да изпратим „Буйният облак“ до Хонконг, за да разбера какво ще иска госпожа Струан? Навярно ще реши да го погребе там и…
— За Бога, добре, че няма да й съобщя тази новина.
— Да не мислиш, че на мен ми се ще! — Сър Уилям придърпа яката си. Както обикновено в кабинета му бе хладно, огънят в камината бе слаб и оскъден, от зле уплътнените прозорци силно духаше. — Хоуг е семейният им лекар, нека иде той. Но, Джордж, той… тялото ще издържи ли толкова дълго? Да й съобщи, да се върне, после да откара тялото обратно — ако тя пожелае така?
— Най-добре е вие да вземете решение дали да го погребете тук, или незабавно да го изпратим в Хонконг. Ще го сложим в лед, ще поставим лед около ковчега на палубата под брезент — така ще се запази много добре.
Сър Уилям кимна, отвратен.
— Филип — извика той през вратата. — Помоли Джейми да намине веднага! Джордж, мисля, че най-разумното нещо, при условие че той ще се… ъъ, ще се запази, е да го изпратим обратно. Какво е твоето мнение?
— Съгласен съм.
