Гай-джин полностью

— Mon Dieu, очевидно е! — раздразнено отговори Андре вместо Сьоратар. — Нейното становище е, че Анжелик е „убила“ сина й. Всички знаем, че тя я мразеше отпреди, а представяте ли си сега? Непременно ще я обвини в Бог знае какви извращения заради криворазбраните й англосаксонски сексуални принципи — насаме, ако не и публично. И не забравяй, че тя е фанатична протестантка. — Той се обърна към Сьоратар. — Анри, най-добре да разбера как е Анжелик. — Вече я бе пресрещнал и й бе прошепнал да се върне у Струанови, а не тук, в Легацията. „За Бога, Анжелик, мястото ти е при роднините на съпруга ти!“ Беше съвсем очевидно, че тя трябва да укрепи положението си сред Струанови на всяка цена. Той едва не й го бе изкрещял, но внезапният му гняв премина в жалост, като видя дълбокото й отчаяние. — По-добре да вървя.

— Да, моля те.

Андре затвори вратата.

— Какво, по дяволите, му става? — намуси се Вервен.

Сьоратар се замисли, преди да му отговори. Реши, че времето е дошло.

— Навярно е от болестта му — английската болест.

Заместникът му сащисано изтърва вилицата си.

— Сифилис?

— Андре ми каза преди няколко седмици. Трябва и ти да знаеш, единствен ти от персонала, защото тези избухвания могат да зачестят. Той е твърде ценен, за да го изпратя у дома. — Андре му бе поверил, че си е създал нова-новеничка разузнавателна връзка на високо равнище: „Човекът твърди, че господарят Йоши ще се върне в Йедо след две седмици. За сравнително скромна сума той и неговите връзки сред Бакуфу ще ни осигурят тайна среща на борда на нашия флагман.“

— Колко?

— Срещата си струва и най-високата цена.

— Съгласен съм, но колко? — бе попитал Сьоратар.

— Четири мои заплати — бе отвърнал горчиво Андре, — същинско подаяние. Като стана дума, Анри, аз се нуждая от аванс или от премията, която ми обеща преди месеци.

— Нищо не съм обещавал, скъпи Андре. Ще я получиш своевременно, но, извини ме — никакъв аванс. Много добре, ще получиш тази сума след срещата.

— Половината сега, половина после. Той безплатно ми съобщи, че тайро Анджо е болен и може да не изкара до края на годината.

— Има ли доказателство?

— Хайде, Анри, знаеш, че това е невъзможно!

— Накарай връзката си да принуди тая маймуна тайро да се срещне с Бабкот за преглед… и ще ти дам петдесет процента отгоре.

— Двойна заплата от днес, а ще ми трябва и една солидна сума за моя осведомител.

— Петдесет процента от деня на прегледа и трийсет златни мекса, пет веднага, а останалите след прегледа. И толкова!

Сьоратар бе видял, че надеждите на Андре нараснаха. „Горкият Андре, вече губи усета си. Аз, естествено, съзнавам, че голяма част от парите ще идат в ръцете му, но няма значение — да се занимаваш с шпиони е мръсна работа, а Андре е особено мръсен, макар че е много умен. И нещастен.“

Той се пресегна и си взе последния резен сирене „Бри“, което бе пристигнало в лед на фантастична цена с последния пощенски кораб.

— Бъди търпелив с горкия човек, Вервен, а? — Всеки ден Анри очакваше да види някакви признаци на болестта, но нямаше нищо, а Андре от ден на ден изглеждаше все по-млад. Предишното му измъчено изражение постепенно изчезваше. Само характерът му се бе влошил.

„Mon Dieu Тайна среща с Йоши! И ако Бабкот прегледа тоя кретен Анджо и дори го излекува, подучен от мен — ще направим огромна крачка напред.“ Няма значение, че Бабкот е англичанин: в замяна за този успех Сър Уилям ще получи някоя и друга облага.

Той вдигна чашата си:

— Вервен, mon brave, чума да тръшне англичаните и Vive la France!

Анжелик лежеше безучастна на леглото с балдахин, подпряна върху купчина възглавници; никога не бе изглеждала по-изнурена, нито по-безплътна. Хоуг седеше на стол до леглото, ту задрямваше, ту се събуждаше. Късното следобедно слънце проникваше през облаците за миг и огряваше мъгливия, ветровит ден. В морето корабите се отправяха към местата си за акостиране. Преди половин час — за нея минута или час бяха едно и също нещо — сигналното оръдие бе известило за предстоящото пристигане на пощенския кораб, бе я събудило, но всъщност тя и не спеше, люшкаше се между съзнание и несвяст, сякаш помежду им нямаше никаква граница. Погледът й се рееше край Хоуг. Зад него видя вратата към покоите на Малкълм — не неговите покои, нито техните покои, просто стаите на някой друг, на следващия тай-пан…

Сълзите й отново рукнаха, с пълна сила.

— Не плачи, Анжелик — каза тихо Хоуг, нежно. Целият бе нащрек; наблюдаваше я за тревожни признаци на задаваща се беда. — Всичко е наред, животът ще продължи и ти вече си добре, наистина.

Държеше й ръката. Тя избърса сълзите си с кърпичка.

— Искам малко чай.