— Добре, благодаря ти. Дръж ме в течение за Анжелик и не забравяй за вечерята довечера. Ще играем ли бридж?
— Най-добре е да отложим и двете за утре вечер.
— Добре, чудесно, така е най-добре. Още веднъж ти благодаря… Дявол да го вземе, забравих. Ами Норбърт?
— Бързо да го погребем; скоро ще го забравят и няма да скърбят за него.
— Ще трябва да проведа следствие: Едуард Горнт е американец, чужденец — той ще даде писмени показания. На всичко отгоре Адамсън е в отпуск, иначе щеше да поиска да включим и него. Той е адвокат, нали, както и шарже д’аферът на Щатите?
— Няма значение. Хоуг и аз ще представим медицински показания. — Бабкот се изправи и добави хладно: — Но „изстрел в гърба“ не е много добра реклама за Йокохама.
— И аз така смятам. — Сър Уилям сви вежди. — И аз така смятам. Не ми се ще слухът да плъзне навсякъде.
— Имате предвид нашите домакини ли?
— Да. Ще се наложи да ги уведомим, трябва. Не можем официално да им съобщим какво точно се е случило и за двете кончини. Очевидно при Норбърт е нещастен случай. Но Струан?
— Кажете им истината. — Бабкот бе вбесен както от загубата, така и че не си е свършил добре работата; а като човек изпитваше отчаяно желание да вземе Анжелик в прегръдките си, за да я запази от всичко. — Истината не е необходима, ще припишете ранната смърт на напетия младеж на раните му, получени при непредизвиканото от него нападение на Токайдо!
Сър Уилям вметна с горчивина:
— Заради убийците негодници, които все още не са предадени на правосъдието. Прав си.
Той пусна Бабкот да си върви, отпрати Тайърър, после застана на прозореца, разстроен от сегашното си безсилие. „Трябва незабавно да накарам Бакуфу да паднат на колене, или с нас е свършено, а нашите надежди да получим достъп до цяла Япония пропаднаха. Те няма да го направят сами, така че ще ни се наложи да им помогнем. Но трябва да се държат като цивилизовани хора и да се подчиняват на закона… А времето тече. С цялото си същество усещам, че ще ни нападнат някоя нощ, ще ни подпалят като факла и туйто. Залагам си главата, че така ще стане.
О, да, възмездието ще ги постигне — и ще им струва огромна загуба на хора. Междувременно аз ще съм се провалил като посланик и всички ще сме мъртви — много досадна мисъл наистина. Само Кетърър да не беше такъв инат! Как, по дяволите, да принудя този опърничав негодник да ми се подчини?“
Той въздъхна — имаше само един отговор: „Първо се помири с него!“
Бурната им среща късно снощи, задето адмиралът явно не бе зачел молбата на госпожа Струан и собствения му съвет, бе прераснала в гръмогласна разправия. Сър Уилям дори и не подозираше каква бе истинската причина, докато не изтръгна признания от Джейми Макфей:
— Прибързано и неразумно бе, че позволи на Малкълм да…
— Сметнах, че така е най-добре! Сега ме изслушайте…
— Най-добре? По дяволите, току-що научавам, че сте сметнали за най-добро глупаво да се намесите във въпроси на политиката и търговията, като сте се опитали да получите неизпълнимо обещание от претендента за трона на Струан и по този начин да отстраните завинаги истинския ръководител — бе се разгневил той. — Така ли е?
— А вие, сър, вие се намесвате във въпроси, които са от изключителната компетенция на Парламента, като обявявате война. Истинската причина да се държите толкова прибързано и неразумно, ако използваме собствените ви думи, и да сте толкова разстроен е, защото аз няма да започна война, която няма да спечелим, не можем да устоим със сегашните си войски, ако изобщо е възможно. По мое мнение туземците с право ще сметнат всяко нападение на столицата им за военно действие, а не за произшествие. Лека нощ!
— Вие се съгласихте да помаг…
— Съгласих се да подрънкам малко с оръжие, да изстрелям някой и друг тренировъчен снаряд, за да впечатля местните, но не съм се съгласявал да обстрелвам Йедо — за нищо на света, освен ако не ми покажете писмено пълномощие, одобрено от Министерството на флотата. Лека н…
— Флотът и армията се подчиняват на гражданските власти и, за Бога, аз осъществявам властта тук!
— Да, вие, за Бога, стига аз да приема — изрева адмиралът, а шията и лицето
Сър Уилям се върна и седна на бюрото си. Въздъхна, взе перодръжката и започна да пише:
