Едва тогава погледна снимката — за първи път виждаше родителите му. На гърба бе написано: „17-и октомври 61.“
Кълъм Струан изглеждаше много по-стар за четирийсет и двете си години. Тес не бе нито стара, нито млада, бледите й очи бяха втренчени право в Анжелик. Тънката линия на устните й биеше на очи.
„Тес ще навърши трийсет и осем тази година. Как ли ще изглеждам аз на нейната възраст — след деветнайсет години, два пъти повече отсега? И аз ли ще имам такива строги черти, които издават брак без любов и съсипващо семейно бреме? Тя мрази баща си и братята си, а те нея и двете страни се опитват да се разорят едни други — при нея всичко е започнало толкова романтично, пристава на любимия и се венчава в морето също като нас, но, о, Боже мой, каква разлика.“
Анжелик погледна през прозореца към залива и корабите в него; един търговски параход напускаше пристанището — капитанът и офицерите стояха на мостика; пощенският кораб бе заобиколен от обслужващи корабчета и катерът на Струанови бе там, както и „Буйният облак“. Бе изящен, изтегляше котвата си и вдигаше платна, за да плава срещу бурните ветрове. „Малкълм все това ми повтаряше — помисли си тя, — че техните клипери плават срещу бурните ветрове.“
Анжелик затвори очи, потърка ги и пак се огледа. Нямаше грешка. През целия ден очите й виждаха с неочаквана, стряскаща яснота. Бе го забелязала веднага, щом се бе събудила сутринта — всяка подробност в стаята, завесите, увехналите цветя във вазата, кръжащите мухи — четири на брой. След секунди се почука и тя чу гласа на А Со:
— Госп’жица? Лекар иска види те, а, хей? — Сякаш и слухът й се бе изострил и шумът от стъпките на А Со плавно я бе измъкнал от съня.
А най-странното бе, че и мисълта й бе ясна, сякаш цялото й бреме се бе смъкнало. Тъгата си оставаше, но колко ясно обмисляше въпрос след въпрос, без да се вцепенява от ужас, без да се обърква. Отговорите идваха сами и ни най-малко не изпитваше обичайния страх, от който сърцето й се свиваше. Загриженост — да — усещаше единствено това, но я нямаше предишната болезнена паника и нерешителност.
Сега Анжелик можеше да си спомня оня ден и онази нощ с всички подробности без съкрушителна, нечовешка, безжизнена обърканост. „Бях ли се вцепенила? Завинаги ли? Вярно ли е това, което доктор Хоуг каза тази сутрин: Не се безпокой, отърва се. Щом можеш да плачеш от време на време и да не се страхуваш да се върнеш назад във времето, животът ти ще бъде чудесен, ще се подобряваш с всеки изминал ден. Ти си млада и здрава, животът е пред теб…“
Тялото й бе отпочинало. Нямаше и помен от заслепяващото главоболие, нито разкъсващи вътрешни гласове. Веднага осъзна къде се намира, коя е, защо е тук, защо е сама и какво се бе случило. Преживяваше всичко отново, наблюдаваше себе си в тоя кошмар, наяве съзнаваше всичко, но така, сякаш ставаше дума за някоя друга: как се бе събудила от вопъла на Чен, как, обхваната от ужас, се бе опитала да разтърси Малкълм, за да събуди и него, как бе зърнала кръвта под краката си и за момент се бе ужасила, че се е порязала твърде дълбоко, а после бе разбрала, че кръвта е негова… негова и че той е мъртъв, мъртъв, мъртъв.
Без да съзнава, бе скочила гола от леглото, ужасена и пищяща, без да вярва на очите и ушите си; молеше се да е сън, в кабината се втурнаха другите. А Со, А Ток, някой я покри; гласове, викове, писъци и въпроси, и още въпроси, докато накрая каютата я притисна и тя потъна в пустота и ужас. А след това се озова на мостика, зъзнеща и пламнала, задаваха й въпроси и тя не отговаряше — устата й бе като заключена, главата й пламтеше, миризма на кръв, кръв по слабините й, по ръцете и в косата й. Гадеше й се.
А Со я отведе в банята, водата бе хладка, прекалено хладка, за да отмие смъртта му. Отново й прилоша и заслепителната отрова се надигна в нея и я изпълни. Видя се как крещи на Хоуг — толкова грозна гледка, о, толкова грозна.
Анжелик потрепери. „Така ли ще изглеждам, когато остарея? На каква възраст се остарява? Някои остаряват много рано.“ Какво точно бе казала на Хоуг? Дори сега не можеше да си спомни. Помнеше само, че онази отрова се бе изляла и след нейния порой бе настъпил спасителният сън. „Има толкова неща, за които да благодаря на Хоуг и да мразя Бабкот — заради неговото приспивателно започнаха моите беди. Вече не се страхувам, не съм отчаяна. Не разбирам на какво се дължи, но е така — благодарение на Малкълм и Хоуг, на този вонящ дребен адвокат с отвратителен дъх и на Андре. Андре все още е разумен, все още е мой довереник и ще остане такъв, докато плащам. Да, той е изнудвач. Но няма значение. Той трябва да ме защитава, за да си помогне, а освен това има Господ в небесата и от неговото възмездие няма как да избягаш.
