Навярно ще се справя с живота си, стига да бъда предпазлива.
Пресвета Майко, толкова отдавна се уговорихме, че трябва да си помогна и да не завися от един или няколко мъже като останалите си бедни посестрими. Зная, че съм грешница. Малкълм беше единственият мъж, когото наистина пожелах, наистина обикнах и за когото наистина исках да се омъжа, обичах го, както само глупава хлапачка може да обича. Истинска ли е първата любов? Или любовта е за зрелите хора? Сега съм зряла. Беше ли моята любов към Малкълм зряло чувство! Мисля, че да, надявам се да е била такава.
Но моят любим е мъртъв. Приемам това. А сега?
Тес? Хонконг? Андре? Горнт? У дома? Тес?
Всичко по реда си.
Най-напред моят любим трябва да почива в мир. Както се полага.“
Погледът на Анжелик се спря на сейфа, вратата му бе затворена, но не заключена. Тя стана и го разтвори. Пъхна ръка навътре и докосна малка, скрита вдлъбнатина. Част от лявата стена се отвори. В кухината лежаха някакви документи, още един личен печат и кесийка с монети и банкноти. И шише с лекарството му. И малка кутийка.
Преди седмица Малкълм с усмивка й бе показал тайната кухина.
— Няма кой знае какво за криене, всичко важно е в Хонконг при майка ми. Документите за тай-панството, копие от завещанието на татко, завещанието на майка и така нататък, печатът на тай-пана. Това е за — той бе свил рамене със светнали очи, — за дреболии и тайни подаръци, които ще ти подаря, ако си много добра и ако ме обичаш до полуда.
Тя отвори кутийката. Златен пръстен с рубини. Не много скъп, но достатъчно ценен. Документите бяха търговски — списъци с цифри, които тя не разбра.
И никакво завещание.
„По дяволите — помисли си тя без гняв. — То щеше да опрости нещата за в бъдеще. Андре изтъкна това.“
Варгас го бе повикал сутринта по нейна молба според списъка от хора, които бяха наминали и оставили визитните си картички.
— Господин Варгас, първо шивача ми, спешно са ми необходими траурни дрехи. След него — господин Андре, после господин Скай — няма нужда да безпокоите господин Макфей, докато не го повикам. За всички останали си почивам и, господине — бе добавила Анжелик предпазливо, — моля, отнасяйте се към всичко това с дискретност, каквато моят съпруг ми каза, че притежавате. Ще ги приема всички в кабинета на тай-пана.
Очите на Варгас заискриха при думата „тай-пана“, но той не каза нищо, така че нямаше нужда да се държи решително. Бе избрала кабинета неслучайно и когато старият шивач пристигна с Варгас, тя рече:
— Моля, попитайте го за колко време ще ми направи траурна черна рокля като тази. — Роклята й бе с дълги ръкави, с висока яка, тъмносиня.
— Казва, че за три дни. Траурна, сеньора? Цветът на траура в Китай е белият.
— Искам черна. Копринена. И за утре.
— Три дни.
— Ако боядиса в черно другата — бледосинята рокля, която ми уши?
— Казва — два дни.
— Кажи му, че вдовицата на тай-пана на Търговската къща иска такава рокля за утре. За утре сутринта.
Старият китаец въздъхна, поклони се и излезе. После Варгас бе съобщил за Андре Понсен.
— Здравей, Андре.
„Горкичката Анжелик, седнала там толкова самоуверена, толкова блестяща. Ще дойде ден, когато всичко ще се излее навън, ще ти разкъса сърцето. Ще се справиш ли, или ще свършиш в лудницата?“
За себе си той можеше да се обзаложи, че толкова много бедствия ще се окажат прекалени за такова младо момиче: бягството на баща й, кражбата на зестрата й, изнасилването и бременността, застрелването на насилника и сега тази нова и ужасна смърт, за която той и всички в Колонията знаеха до най-малките живописни подробности. Той и Сьоратар бяха очаквали тя да се побърка поне за няколко месеца, все още го очакваха и не вярваха на Хоуг, когато го бяха подложили на кръстосан разпит.
„След като Хоуг постигна това чудо — помисли си той ядосано, — защо лекарите не могат да излекуват проклетата английска болест? Не е честно!“
— Животът е несправедлив, нали?
— Да — отвърна тя, — напълно несправедлив.
— Оставил ли е завещание, в което да те определя за своя наследница?
— Не зная. Малкълм никога не ми е споменавал.
— Анжелик, за в бъдеще говори за него като за свой съпруг и за себе си като за негова вдовица.
— Защо?
— Така ще докажеш, ще спомогнеш да се докажат твоите права върху неговото наследство. — Той видя как тя кимна на себе си и изпита благоговение пред нейната овладяност. „Бог ли й помага да изглежда толкова спокойна?“
— Какво ще стане, ако няма завещание?
— Опитваме се да изясним. Ще е по-добре, ако има завещание, което те посочва за наследница. Това би било прекрасно. Още нещо, ще трябва да се върнеш с… с останките му в Хонконг. Подготви се, че майка му ще бъде враждебно настроена — пред хората се опитай да изглеждаш нейна приятелка. Присъствай на погребението, облечена подходящо, разбира се. — После Андре добави: — Навярно Анри ще ти даде писмо до нашия посланик — вече си се срещала с него, нали?
— Да. Господин Де Жороар. Какво значи „навярно“? Какво писмо ще му напише за мен?
