Както и останалите, Джейми се чувстваше измамник, но в същото време бе силно развълнуван и не усещаше вина. „Просто помагаш на приятел — рече си той. — Ти обеща да ги подкрепяш. Затова си тук сега. Да, но това е измама, а аз ненавиждам измамите. Забрави за това, ти си водачът им, дръж се като такъв.“
— Капитан Стронгбоу, потегляйте! Бог да ви поживи!
— Да, да, сър, благодаря. — Катерът се освободи, носът му се гмурна между вълните, после набра скорост. Морските чайки пищяха по дирята му. Те наблюдаваха как катерът се отдалечи.
— Толкова е странно — измърмори тя, хлипайки мълчаливо. — Сякаш той е и сякаш не е. Не грешим, нали? А?
Джейми отново взе решение вместо всички.
— Не — отвърна той, хвана я под ръка и я поведе към вкъщи.
Точно преди залез-слънце Варгас почука на вратата в кабинета на тай-пана.
— Господин Горнт иска да ви види, сеньора. Господин Андре остави съобщение, че господин Сьоратар ще бъде поласкан, ако вечеряте с него.
— Благодари им, но им откажи, може би утре, може би. Здравейте, Едуард. Влезте. — Анжелик отново седеше на стол до прозорците; денят бе мрачен и дъждовен. Бутилка бяло вино чакаше в кофичката с леда. Една изящна чаша бе сложена в нея и се изстудяваше. — Заповядайте, налейте си, сега ли се качвате на борда?
— Да, катерът е зареден. За ваше здраве, мадам.
— И за ваше. Вие ли сте единственият пътник?
— Не зная. — Той се поколеба. — Изглеждате великолепно, госпожо — ефирна, недостижима.
— Съжалявам, че си отивате. Може би всичко ще е вече наред, когато се върнете. — Харесваше го както преди. — Веднага ли ще се върнете, или първо ще идете до Шанхай?
— Ще разбера чак в Хонконг. Къде ще отседнете? На Хълма в Голямата къща на Струанови ли?
— Не съм решила… окончателно… дали да замина.
— Но… няма ли да присъствате на погребението? — Горнт се обърка.
— Ще реша утре — отвърна Анжелик, искаше да го държи в напрежение, него и всички останали, освен Джейми. — Господин Скай енергично ме съветва да остана тук, а и не се чувствам добре. — Тя сви рамене. — Ще реша утре, имам запазена каюта. Горещо желая да съм с него, трябва да бъда там и все пак, ако не го погребат според волята му, значи… съм го предала.
— Не сте го предали, госпожо. Всички знаят това.
— Вие няма да ме предадете, нали, Едуард? Ще й занесете писмото ми и всичко ще стане, както се уговорихме?
— Незабавно. Обещанието си е обещание. Въпрос на чест, госпожо. — Той я погледна прямо.
— И аз обещах, нали? Въпрос на чест. Вечно приятелство.
Начинът, по който изрече двете думи, хем криеше обещание, хем — не. Съвсем не я разбираше както по-рано. По-рано щеше да схване какво му вещае такова обещание. Сега сякаш бе спуснала бариера. „Радвам се — помисли си той, — щом спуска бариера пред мен, това се отнася за всички мъже. Шест месеца не са много време, ще почакам — тъкмо са достатъчни.
Значи тя може и да не дойде в Хонконг. Как ще ми се отрази това?“
— Моите планове ли, мадам? Те зависят от Тес Струан. — Горнт искаше да разкрие пред Анжелик истинския си план, но беше достатъчно проницателен, за да не намекне за него дори и уклончиво. — Надявам се, че тя ще предприеме действия въз основа на сведенията, които ще й съобщя. Това ще отнеме най-малко месец. Ако Тес пожелае, ще изчакам месец и ще й помогна, тя ще се нуждае от помощ. Всичко зависи от нея. Ако пристигнете с пощенския кораб, там ще си поговорим по-подробно. Ако не, мога ли да ви пиша?
— Да, разбира се. Ще ми бъде приятно. С всяка поща. Обещавам, че ще ви държа в течение за моите намерения. — Анжелик отвори чекмеджето и извади един плик. Беше адресиран до госпожа Тес Струан. И не беше запечатан. — Можете да го прочетете.
— Благодаря ви, госпожо, но не е необходимо.
Анжелик го върна обратно, не го запечата, а само подпъхна капака му отзад.
— Това ще ви спести неприятностите да го отворите на пара, Едуард.
Той се засмя.
— Защо сте толкова сигурна, че ще го направя?
— Аз бих го направила. Изкушението е прекалено силно. Но, моля ви, запечатайте го, преди да й го предадете.
Горнт кимна.
— Веднъж казахте, че сте разбрали защо съпругът ви ме е харесвал: защо ще съм опасен враг и дори още по-опасен приятел. Може би това се отнася и за вас, Анжелик.
— Навярно — отговори тя простичко. — Проправям си път в този нов свят, Едуард. Той гъмжи от трудности и плаващи пясъци. Но ще установите, че на мен може да се разчита, щом веднъж съм дала дума. Не забравяйте, че съм французойка. — Пак леко му се усмихна. — Прочетете го.
В писмото пишеше:
