— Ще разрешиш ли да те придружа до вкъщи, Анжелик? — Сьоратар прекъсна бляновете й.

— Благодаря, Monsieur — отвърна Анжелик официално, — но май не ставам за събеседник. И предпочитам да се разходя самичка, на спокойствие.

— Налага се да обсъдим доста неща, преди да заминеш.

— О, смятах, че вече знаеш. Не заминавам с пощенския кораб. Доктор Хоуг ми забрани и това ме натъжава.

Сьоратар разцъфтя в усмивка.

— Великолепно! От много време насам не съм чувал такава добра новина. Имаш ли нещо против да вечеряме на спокойствие в Легацията — само двама-трима?

— Не, благодаря ти. Може би към края на седмицата, ако се почувствам по-добре.

— В четвъртък или петък, когато поискаш — Сьоратар й целуна ръка и тя излезе на чист въздух.

Вятърът духаше още по-силно. Анжелик се радваше, че воалетката прикрива изражението й. Не се налагаше да се преструва. Минувачите я поздравяваха тъжно. Натъкна се на Нетълсмит.

— Наистина съжалявам, че ни напускате, госпожо.

— Благодаря, господин Нетълсмит, но няма да отплавам с пощенския кораб. — Лицето му светна, щом чу новината, и това я развесели. — Доктор Хоуг ми забрани да пътувам и това ме натъжава.

— О! Разбира се. Не заминавате, значи! Ами разбирам ви, ще ме извините ли, госпожо? — Нетълсмит се втурна към клуба. Само след броени минути вестта щеше да обиколи Колонията и нямаше да й се налага да я повтаря.

Анжелик съзря Андре. Чакаше я.

— Здравей, Андре.

— Радвам се, че оставаш — простичко каза той.

— Ах, новините се разнасят бързо.

— Добрите новини. Искам да поговорим насаме.

— За пари ли?

— За пари. Колко си се променила, Анжелик.

— За добро, надявам се. Как си, стари приятелю?

— Стар съм. — Днес Андре изглеждаше мрачен и изморен. Бе се срещнал с Хиноде миналата нощ. Помежду им бяха възникнали недоразумения. И насилие. Докато Хиноде го масажираше, Андре се бе надигнал, бе се пресегнал към деколтето на кимоното й, за да я целуне по гърдите. Желаеше я до полуда. Но тя рязко се бе отдръпнала и бе загърнала кимоното си.

— Беше ми обещал да не… — изохка Хиноде.

Подобни нарушения на споразумението им предизвикваха у нея гузност и скръб, от което Андре обезумяваше още повече. Тогава яростта, която бе изпитал към самия себе си, се насочи към нея и той бе изръмжал:

— Престани да ме гледаш така, престани! Бака!

Очите й дори не се навлажниха, тя само повтаряше непрекъснато и унижено:

— Гомен-насай, Фурансу-сан. Гомен-насай, гомен-насай, гомен-насай — и така до безкрайност.

Андре съвсем се вбеси и й изкрещя!

— Млъкни, за Бога!

Тя млъкна. Остана на колене със сведени очи, а ръцете й лежаха в скута; бе съвършено неподвижна — само от време на време потръпваше като пребито куче.

Андре поиска да й се извини и да я вземе в обятията си с безкрайна любов. Но това нямаше да му помогне, а само щеше да го унижи. Ето защо навъсено стана, облече се и без дума да каже, си отиде. Щом се озова извън Йошивара и прекоси моста, той се спусна до брега, ритна най-близката рибарска лодка и я руга, докато се изтощи. После седна на студения чакъл, задушавайки се от безсилие, тъй като знаеше, че тя ще плаче. Гневеше се, задето Хиноде не се бе справила по-ловко с провинението му. Утре пак щяха да се държат, като че ли нищо не се бе случило, но Андре бе уверен, че под приветливото й и ласкаво поведение се крие дълбока омраза. Към него.

— И защо не — прошепна той.

— Какво „защо не“, Андре? — запита го Анжелик.

— О! Нищо. Просто бълнувах.

— Виж, ей там има свободна пейка. Да седнем и да поговорим.

Пейката гледаше към морето. Пощенският кораб привлече вниманието им и Анжелик се запита какво ли би се случило, ако се бе качила на него. „Само щях да се навра в леговището на лъвицата по-рано от необходимото. Няма защо да му мисля. Просто ще улеснявам новото си съществувание, ще проверявам издръжливостта си и ще чакам.“ От димохода взе да излиза пушек. Пощенският кораб вдигаше котва. Само няколко обслужващи катера стояха край пасарела му.

— Прости ми, но днес не ме бива за разговори.

— Ще ми дадеш ли някакви пари?

— Останали са ми съвсем малко. Колко искаш?

— Хиляда гвинеи.

— Господи, за какво са ти?

Андре пое дълбоко дъх.

— Тя се казва Хиноде. — Разказа й как се е влюбил и желае японката само за себе си, но не спомена нищо за истинската причина — за болестта си. — Естествено, трудно е да ти разкажа всичко, но не мога да живея без тази жена. А парите са ми нужни за договора й. Трябва да ги получа. Трябва.

— Не мога да намеря такава сума, Андре. — Анжелик бе искрено потресена, но и трогната. — Ами Анри няма ли да ти осигури някакъв заем?

— Отказа ми, отказа ми дори аванс срещу заплатата ми. Струва ми се, че се наслаждава на моята зависимост.

— Нека аз поговоря с него и…

— В никакъв случай. Ще е крайно неразумно. — Андре я погледна с нови очи. — Щом получиш брачното си обезщетение — моля се това да стане бързо, ще се погрижа да го ускоря, — искам от теб да ми заемеш хиляда.

— Ще ти помогна, стига да мога, Андре.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги