— Ще разрешиш ли да те придружа до вкъщи, Анжелик? — Сьоратар прекъсна бляновете й.
— Благодаря, Monsieur — отвърна Анжелик официално, — но май не ставам за събеседник. И предпочитам да се разходя самичка, на спокойствие.
— Налага се да обсъдим доста неща, преди да заминеш.
— О, смятах, че вече знаеш. Не заминавам с пощенския кораб. Доктор Хоуг ми забрани и това ме натъжава.
Сьоратар разцъфтя в усмивка.
— Великолепно! От много време насам не съм чувал такава добра новина. Имаш ли нещо против да вечеряме на спокойствие в Легацията — само двама-трима?
— Не, благодаря ти. Може би към края на седмицата, ако се почувствам по-добре.
— В четвъртък или петък, когато поискаш — Сьоратар й целуна ръка и тя излезе на чист въздух.
Вятърът духаше още по-силно. Анжелик се радваше, че воалетката прикрива изражението й. Не се налагаше да се преструва. Минувачите я поздравяваха тъжно. Натъкна се на Нетълсмит.
— Наистина съжалявам, че ни напускате, госпожо.
— Благодаря, господин Нетълсмит, но няма да отплавам с пощенския кораб. — Лицето му светна, щом чу новината, и това я развесели. — Доктор Хоуг ми забрани да пътувам и това ме натъжава.
— О! Разбира се. Не заминавате, значи! Ами разбирам ви, ще ме извините ли, госпожо? — Нетълсмит се втурна към клуба. Само след броени минути вестта щеше да обиколи Колонията и нямаше да й се налага да я повтаря.
Анжелик съзря Андре. Чакаше я.
— Здравей, Андре.
— Радвам се, че оставаш — простичко каза той.
— Ах, новините се разнасят бързо.
— Добрите новини. Искам да поговорим насаме.
— За пари ли?
— За пари. Колко си се променила, Анжелик.
— За добро, надявам се. Как си, стари приятелю?
— Стар съм. — Днес Андре изглеждаше мрачен и изморен. Бе се срещнал с Хиноде миналата нощ. Помежду им бяха възникнали недоразумения. И насилие. Докато Хиноде го масажираше, Андре се бе надигнал, бе се пресегнал към деколтето на кимоното й, за да я целуне по гърдите. Желаеше я до полуда. Но тя рязко се бе отдръпнала и бе загърнала кимоното си.
— Беше ми обещал да не… — изохка Хиноде.
Подобни нарушения на споразумението им предизвикваха у нея гузност и скръб, от което Андре обезумяваше още повече. Тогава яростта, която бе изпитал към самия себе си, се насочи към нея и той бе изръмжал:
— Престани да ме гледаш така,
Очите й дори не се навлажниха, тя само повтаряше непрекъснато и унижено:
—
Андре съвсем се вбеси и й изкрещя!
— Млъкни, за Бога!
Тя млъкна. Остана на колене със сведени очи, а ръцете й лежаха в скута; бе съвършено неподвижна — само от време на време потръпваше като пребито куче.
Андре поиска да й се извини и да я вземе в обятията си с безкрайна любов. Но това нямаше да му помогне, а само щеше да го унижи. Ето защо навъсено стана, облече се и без дума да каже, си отиде. Щом се озова извън Йошивара и прекоси моста, той се спусна до брега, ритна най-близката рибарска лодка и я руга, докато се изтощи. После седна на студения чакъл, задушавайки се от безсилие, тъй като знаеше, че тя ще плаче. Гневеше се, задето Хиноде не се бе справила по-ловко с провинението му. Утре пак щяха да се държат, като че ли нищо не се бе случило, но Андре бе уверен, че под приветливото й и ласкаво поведение се крие дълбока омраза. Към него.
— И защо не — прошепна той.
— Какво „защо не“, Андре? — запита го Анжелик.
— О! Нищо. Просто бълнувах.
— Виж, ей там има свободна пейка. Да седнем и да поговорим.
Пейката гледаше към морето. Пощенският кораб привлече вниманието им и Анжелик се запита какво ли би се случило, ако се бе качила на него. „Само щях да се навра в леговището на лъвицата по-рано от необходимото. Няма защо да му мисля. Просто ще улеснявам новото си съществувание, ще проверявам издръжливостта си и ще чакам.“ От димохода взе да излиза пушек. Пощенският кораб вдигаше котва. Само няколко обслужващи катера стояха край пасарела му.
— Прости ми, но днес не ме бива за разговори.
— Ще ми дадеш ли някакви пари?
— Останали са ми съвсем малко. Колко искаш?
— Хиляда гвинеи.
— Господи, за какво са ти?
Андре пое дълбоко дъх.
— Тя се казва Хиноде. — Разказа й как се е влюбил и желае японката само за себе си, но не спомена нищо за истинската причина — за болестта си. — Естествено, трудно е да ти разкажа всичко, но не мога да живея без тази жена. А парите са ми нужни за договора й. Трябва да ги получа. Трябва.
— Не мога да намеря такава сума, Андре. — Анжелик бе искрено потресена, но и трогната. — Ами Анри няма ли да ти осигури някакъв заем?
— Отказа ми, отказа ми дори аванс срещу заплатата ми. Струва ми се, че се наслаждава на моята зависимост.
— Нека аз поговоря с него и…
— В никакъв случай. Ще е крайно неразумно. — Андре я погледна с нови очи. — Щом получиш брачното си обезщетение — моля се това да стане бързо, ще се погрижа да го ускоря, — искам от теб да ми заемеш хиляда.
— Ще ти помогна, стига да мога, Андре.
