„Чудя се дали тези нехранимайковци щяха да изглеждат толкова щастливи, ако можеха да прочетат писмото ми до губернатора — начумери се Сър Уилям. — Още не са отървали кожата и това се отнася за всички ни. Като че ли някакъв си ковчег е от значение, след като наближава свършекът на света. Русия отново клони към война, Прусия също си точи зъбите за Централна Европа, да не говорим пък за франция, за тези надути войнствени петли, а нашите индийски и азиатски колонии са изложени на опасност заради ония заблудени тъпаци в Парламента; на всичко отгоре тук в Япония ни предстои да ни ликвидират.“
На пръв поглед писмото изглеждаше безобидно. Разшифровано, то гласеше: „Настойчиво изисквам всевъзможни военноморски и армейски подкрепления, тъй като Колонията всеки момент може да бъде нападната от самурайските отряди на Бакуфу и ще ни се наложи да напуснем своята база.“
Католическата църква бе осветена със свещи, олтарът сияеше, богомолците не бяха се събрали и затова отец Лео почти привършваше монотонната молитва на литургията. Плътният му мелодичен баритон се носеше сред познатото ухание на тамян. Този път службата бе по-кратка от обикновено, тъй като неколцина трябваше да хванат пощенския кораб.
Анжелик бе коленичила молитвено пред пейката, до нея бе Сьоратар, а Андре — няколко реда отзад. Вервен се намираше най-отзад заедно с останалия състав на Легацията. Имаше още неколцина търговци, един евразийски португалец и няколко офицери и матроси от френските кораби, които бяха в брегови отпуск. Основният състав от френски моряци присъстваше на други по-ранни или по-късни служби. За щастие на всички екипажи във флота нямаше свещеници. На всички кораби и под всички флагове това се смяташе за зла поличба.
Отец Лео се поклони пред олтара — помоли се и благослови паството. Анжелик си пое дълбоко дъх и спокойно довърши молитвата си, изчаквайки Сьоратар да стане.
Вече се бе изповядала. В тясната изповедалня тя бе казала:
— Прости ми, отче, защото прегреших.
— В какво прегреши тази седмица, чадо мое?
Анжелик бе усетила едва сдържаното му нетърпение да узнае всички нейни помисли и дела. Това бе първата й изповед, откак започнаха нещастията.
— Една вечер забравих да помоля Дева Мария да опрости греховете ми. — Изрече го напълно спокойно съгласно договора им и плана, който бе замислила. — Дойдоха ми много лоши мисли и сънища и аз се уплаших, забравяйки, че съм в Божиите ръце и не бива да се боя.
— Да, и какво друго?
Бегло се усмихна, усетила нетърпението му.
— С това съгреших, макар бракът ми да е законен според сънародниците, законите и църквата на съпруга ми. Не ми остана време да получа съгласие на Истинната църква.
— Но… това, сеньора, това не е… само по себе си не е грях, ти не си отговорна за това, съпругът ти си отиде без време. Какви… в какво друго си прегрешила?
С помощта на едно парфюмирано шалче Анжелик се предпазваше, доколкото можеше, от вонята му на чесън, прокиснало вино и непрани дрехи.
— Съгреших, задето не успях да получа разрешение от Сър Уилям да погреба съпруга си, както той, а следователно и аз желаехме.
— Това… само по себе си не е грях, чадо мое. Какво друго?
— Съгреших като не убедих съпруга си да приеме католицизма, преди да се оженим.
— И това не е грях, сеньора. Какво друго?
Гласът му започваше да звучи раздразнено. Както и бе очаквала. „Странно, че вече не се ужасявам от него и долавям всички нюанси, които той се опитва да скрие. И това ли е Божи дар?“
— Прегрешила ли си… съгрешила ли си плътски?
Анжелик присви очи, усмивката й замръзна и тя започна да го презира още повече, но в същото време донякъде му прощаваше заради великодушието му да благослови другия ковчег.
— Бях примерна съпруга в съответствие с учението на църквата.
— Да, но… но съжителствала ли си с него преди бра…
— Омъжих се съгласно законите на страната на моя съпруг и действах в съответствие с учението на Истинната църква — повтори Анжелик и добави още по-раздразнено: — А сега искам да получа опрощение, отче.
Това бе в разрез с общоприетата практика и тя чакаше, стаила дъх, готова да избяга, ако той продължи да я разпитва въпреки всичко.
— Тъй като… днес заминаваш, за да ти дам опрощение, сеньора, трябва да съм сигурен, че…
— Не заминавам с пощенския кораб, отче.
— О, нима оставаш? — Анжелик долови въодушевлението и облекчението му. — Значи… значи ще можем да поговорим, чадо мое, да поговорим най-сетне пред лицето на Господа. О, неведоми са пътищата Господни. — Бе й дал опрощение и й бе наложил покаяние. Тя излезе и службата започна. Беше преодоляла това препятствие и се наслаждаваше на литургията.
Сякаш не бе на себе си, но това й се стори нормално. Вече можеше да се отпусне и бе доволна от себе си. Бе постигнала желаното: Малкълм бе погребан тук, както тя искаше, Горнт бе поел нещата в свои ръце, Хоуг заминаваше, а Тес бе обезвредена — и всичко това с Божията помощ.
„Бог е на моя страна, уверена съм. Той одобрява, сигурна съм. Да не беше умирал Малкълм, ах, Малкълм, моя любов, моя любов…“
