Заедно влязоха във фоайето. По стълбите слизаше Албърт Макструан във вечерно облекло, с развързана вратовръзка, но елегантен.
— „Буйният облак“ ли дойде?
— Да — отвърна Джейми.
— Така си и мислех. — Албърт присви очи. — Добра вечер, Андре. Как си?
— Добре, благодаря. Ще се видим по-късно.
Джейми изчака, докато Андре почука и влезе в кабинета на тай-пана, който сега принадлежеше на Макструан.
— Ще посрещнеш ли кораба?
— О, да. — Албърт слезе до последното стъпало, но вече не толкова наперено. — Моля те, би ли ме придружил?
— Благодаря, но удоволствието вече е твое. Изпратих Варгас при боцмана и катерът ще е готов след пет минути.
— Ела с мен и посрещни кораба, както си правил досега. И все още следва да правиш — покани го любезно Макструан.
— Не, време е да се пренасям — това вече е твоя работа. Но все пак благодаря ти.
— Чух, че тазвечерният банкет на Сергеев щял да бъде внушителен, тъй като Анжелик е приела да присъства. Размисли и ела.
— Тази вечер не мога — още не съм си опаковал нещата. — Джейми му се усмихна и пое по коридора. — Разбрахте ли се с Анжелик тя да ползва кабинета ти?
— О, да, с радост й услужих. По-добре да посреща гостите си там, отколкото горе в покоите си, особено пък него. Не бих казал, че ми е симпатичен.
— Андре не е лош човек и свири прекрасно — най-добре от всички тук. Надявам се новините от „Буйният облак“ да са добри.
— Аз също. Но се съмнявам. Мислиш ли, че на него пристига Тес?
— И на мен ми хрумна тази мисъл — ухили се Джейми, тъй като вече не бе неин служител. — Това обяснява защо „Облака“ е променил разписанието си. Дърк би сторил същото.
— Тя не е Дърк, много по-коварна от него е и толкова по-зле, скъпи ми приятелю.
Природените братя и Тес Струан не можеха да се търпят, но според едно допълнение към завещанието на Дърк, ако двете момчета ги бива в училище и напредват в науките, Търговската къща следва да се възползва докрай от възможностите им. И двамата излязоха умници, връзките им сред високопоставените възпитаници на Итън и университетските им приятели обхващаха благородниците, банкерския свят и Парламента, в който Фредерик току-що бе спечелил място. Това ги правеше още по-ценени. Въпреки това и двамата знаеха, че Тес Струан би ги уволнила, ако не беше допълнението в завещанието.
— Надявам се, че не е дошла на посещение. Би било много досадно.
— Просто ще станем по-ниски от тревата и по-тихи от водата — засмя се Макфей.
— Здравей, Андре.
— Добър вечер, Анжелик.
Тя седеше в любимия си стол до еркерния прозорец, завесите бяха дръпнати и откриваха гледка към пристанището.
— „Буйният облак“ ли е?
— Да.
— Добре. Тя на него ли е?
— Само така можем да си обясним пристигането на клипера — усмихна се Андре накриво.
— Всъщност няма значение — спокойно отвърна Анжелик, но стомахът й се сви. — Ще пийнеш ли нещо?
— Благодаря. — Андре забеляза отвореното шампанско в кофичката с лед и полупразната чаша на масата. — Може ли?
— Заповядай.
Започваше да й става навик да наблюдава залеза, вечерния здрач и падането на нощта с чаша шампанско в ръка. Само една чаша, та да се подготви за дългата вечер и за още по-дългата нощ. Вече не спеше както преди. Някога слагаше глава на възглавницата, веднага се унасяше и се събуждаше чак на разсъмване. Сега сънят й се изплъзваше. Първоначално се бе изплашила, но Бабкот я увери, че страхът само усилва безсънието:
— Не е страшно, ако човек не спи осем-десет часа, така че не се тревожи. Пиши писма, занимавай се с дневника си и мисли за хубави неща. Само не се тревожи…
