Гай-джин полностью

Анжелик наблюдаваше Андре и изчакваше той да заговори пръв. Изражението му бе сурово, лицето му бе бледо и изпито. Бе отслабнал. Изпи първата чаша на един дъх. Втората също. Вече си наливаше трета.

— Изглеждаш по-красива от всякога.

— Благодаря. Как е твоята Хиноде?

— По-красива от всякога.

— Андре, след като я обичаш толкова много, защо присвиваш устни и очите ти чак изхвръкват от гняв, когато споменавам името й? Нали ми каза, че мога да те разпитвам за нея? — Преди няколко дни той й бе разправил за споразумението с японката. Не всичко, само една част. Отчаянието му бе надделяло и той се бе изтървал. — Щом си толкова непреклонен относно любенето на тъмно и огромната цена, поискана от тази Райко, защо си приел от самото начало?

— Ами… налагаше се — отвърна Андре, без да я погледне. Не искаше да й каже истинската причина. Достатъчно му бе, че Сьоратар присвива устни и избягва всякакъв допир с него, откак бе узнал. Внимаваше и да не използват едни и същи прибори и чаши. — Зърнах я само веднъж и, mon Dieu, нима не разбираш какво е любовта, колко… — Андре замълча. Наля си още една чаша. Бутилката бе почти празна. — Не можеш да си представиш колко неустоима и привлекателна ми се стори тогава. — Гаврътна чашата. — Прощавай, трябват ми пари.

— Естествено. Но са ми останали съвсем малко.

— Но имаш разписки, подпечатани от Малкълм.

— Ах!

Андре се усмихна още по-накриво.

— Слава Богу, сарафите споделят помежду си, чиновниците също. Утре попълни още една. Моля те. За петстотин мекса.

— Прекаляваш.

— Това е по-малко от половината, cherie. — Андре говореше едва доловимо. Стана, спусна завесите, вдигна фитила на петролната лампа върху масата и се пресегна към бутилката. Изля остатъка в чашата си и тресна шишето в кофата с лед. — Да не мислиш, че ми харесва да се държа така с теб? Мигар не знам, че това е изнудване? Не се тревожи, ще бъда разумен. В момента можеш да си го позволиш. Сто мекса или стойността им в гвинеи тази вечер, двеста утре и сто вдругиден.

— Невъзможно.

— Всичко е възможно. — Андре извади някакъв плик от джоба си. В него имаше един-единствен лист и той грижливо го разгъна. Върху листа педантично бяха залепени десетки късчета зелена хартия, сякаш това бе мозайка. Той го остави на масата далеч от нея. Анжелик незабавно разпозна почерка на баща си. Бе втората страница от писмото му, която Андре бе скъсал толкова отдавна.

— Можеш ли да го прочетеш оттам? — тихо я попита той.

— Не.

— Свидният ти татко пише с подпис и дата: „И се надявам, както обсъждахме, че ще постигнеш един преждевременен годеж и сватба, с каквито и да е средства. Това е жизненоважно за нашето бъдеще. Струан ще реши проблемите на «Братя Ришо» веднъж завинаги. Няма значение, че…“

— Няма значение, Андре — тихо го прекъсна Анжелик. Вече нямаше нужда да прикрива злобата си. — Думите незаличимо са се врязали в паметта ми. Незаличимо. Ще го откупя ли, или това писмо представлява постоянна заплаха?

— Просто се застраховам. — Андре сгъна листа и грижливо го прибра. — Сега то ще отиде на сигурно място при подробностите в папката „Анжелик“, в случай че ме сполети нещо лошо.

Тя неочаквано се засмя и той се обърка.

— О, Андре, нима смяташ, че ще се опитам да те убия? Аз?

— Чрез него ще опропастя всички финансови спогодби, които Тес навярно ще ти предложи, ще бъде принудена да ги предложи, и ти ще се озовеш на подсъдимата скамейка.

— Ама че си глупав. — Анжелик взе чашата, отпи от шампанското и той с тревога забеляза, че ръката й не трепна. Тя го наблюдаваше ведро и си мислеше колко е глупав, задето роптае срещу това, че тя знае какво върши той и какъв мошеник е. Но още по-глупаво бе да роптае срещу Хиноде, задето предпочитала тъмнината. Навярно гол изглежда ужасно. И защо се оплаква от йената, ако момичето наистина е такова, каквото го описва. — Бих искала да се срещна с твоята Хиноде. Моля те да го уредиш.

— А?

Развеселена от изражението му, Анжелик попита:

— Какво толкова чудно има? Влагам пари в нея, обезпечавам я, а тя е голямата любов на твоя живот, нали?

Андре трескаво се изправи, отиде до бюфета и си наля коняк.

— Ти искаш ли?

— Не, благодаря. — Бе го проследила само с поглед.

Той отново седна срещу нея. Течението люшна пламъка на лампата и очите й заблестяха.

— Сто мекса, умолявам те.

— И кога ще престана да плащам, Андре? — запита Анжелик любезно.

Вкусът на коняка му хареса повече от виното. Андре не трепна пред този въпрос:

— Когато изплатя цялата сума за нея. Преди да си заминеш.

— Преди да си замина ли? Искаш да кажеш, че не мога да си замина преди това?

— Когато изплатя цялата сума. Преди да си заминеш.

Анжелик се намръщи, отиде до бюрото и отвори някакво странично чекмедже. Малката кесийка съдържаше златни обани на стойност около двеста мекса.

— А ако не разполагам с парите?

— Ще ги получиш от Тес, няма друг начин. Тя ще плати, все някак ще я принудим.

— Ние?

— Обещавам ти. — Очите му бяха кървясали. — Твоето бъдеще е и мое. Поне в това отношение мненията ни съвпадат.