Катерът приближаваше бързо. Все още си личаха ненапълно поправените повреди от бурята. Любопитни зрители стояха под клатушкащия се фенер на пристанището. Всички бяха загърнати с шалове и носеха шапки. Трудно му бе да различи лицата им, но му се стори, че сред тях разпозна Андре и… ах, да, Вервен, „Небесния“, и… Нетълсмит. „Лешоядите се събират — помисли си Джейми, — въпреки че най-важните наблюдават от прозорците си като мен.“
Тази вечер мракът го угнетяваше. Огънят в стаята му пламтеше силно, но сякаш не го топлеше. Усети буца в гърлото си и тежест в гърдите. „Я се стегни — рече си Джейми. — Тя вече не те засяга.“
На кея пръв слезе капитан Стронгбоу. Все още не виждаше ясно, но него не можеше да сбърка. Последва го… Макструан. Двамата се обърнаха и й помогнаха да слезе. Тя бе увита в шал заради студа, гърбът й бе изправен, дрехите тъмни, тъмната й шапка бе привързана с топла вълнена кърпа. „Нейният ръст. Да му се не види!“
И останалите двама пътници се качиха на пристана. Джейми ги разпозна. Подвоуми се за момент, после излезе и отиде до кантората на тай-пана. Анжелик се взираше в тъмнината през една пролука между завесите. Огънят в камината хвърляше приятни отблясъци, лампите светеха и стаята изглеждаше уютна.
— Ах, Джейми, ти ли си? Не ги виждам ясно. Тя пристигна ли?
— Боя се, че да. — Той забеляза, че изражението й не се промени. — Заповядай — предложи й бинокъла си. — С него ще ти е по-лесно.
— Няма защо да гледам или да се страхувам, Джейми. Кой друг дойде? — Гласът й звучеше по-слабо от друг път. — Кой е с нея?
— Стронгбоу, Хоуг и Горнт.
Тя се обърна към прозореца, за да скрие изражението си, но Джейми за миг съзря радостта, изписана на лицето й. „Няма значение, че Джейми забеляза — помисли си Анжелик, зашеметена от вълнение. — Едуард и онази жена са пътували заедно? Те двамата заедно с Хоуг! Означава ли това, че Едуард е успял, че я е убедил?“
— Ще се кача горе и ще се преоблека за вечеря. Ако някой пожелае да се срещне с мен, отново ще сляза долу. Благодаря ти, скъпи Джейми. — Тя поривисто го прегърна и излезе.
Той остана втрещен. „За какво ли се радва? Щом Тес и Хоуг са тук, значи е пристигнала тежката артилерия. Нали така?“
Джейми се върна в кабинета си объркан, остави вратата открехната и продължи да събира документите и книгите си. Вършеше го машинално и мислеше за съвсем друго: за Тес, за бъдещето, за шоя, за предстоящата нощ с Неми, за Търговската къща, на която бе посветил двайсет години от живота си. „Признай си, всъщност не ти се ще да напускаш и съзнаваш, че времената са лоши, за да започнеш самостоятелна търговия.“ Мислеше за нерадостното бъдеще на Анжелик, за утрешната среща с швейцарския посланик и възможния внос от техните оръжейни фабрики. В съзнанието му се смесваха вестта за невероятното посещение на Йоши, за пътуването на Бабкот и Тайърър до Йедо, за среброто, предплатено от Бакуфу, и за горкичкия Накама.
„Горкичкият ли? Той е убиец, и то от най-страшните. Не ми е минавало през ума, нито веднъж не усетих заплака. Навярно е в Пияния град или нейде из Йошивара. Щом вестта стигна до нас, сигурно някой е успял да му съобщи и той е избягал. По дяволите! Сега ще ми се наложи да включа в играта Тайърър или Йохан.“
Разноезични гласове във фоайето го откъснаха от унеса му — Макструан, Варгас, Хоуг и суетящите се слуги.
„Няма нужда да ги посрещам. Бездруго скоро ще ме повикат.“
Унило се зае да довърши работата си.
— Джейми!
Озърна се. И се вцепени. Морийн. Неговата Морийн на прага! Морийн Рос. Носеше морскосиня зимна шапка, а изпод гънките на дебелата й вълнена кърпа надзъртаха сините й очи. Върху тъмносинята й рокля бе наметнато морскосиньо палто. Морийн Рос — на двайсет и осем, висока, малко по-висока от Тес, средна на ръст, малко над пет фута, докато самата кралица Виктория бе висока четири фута и единайсет инча.
— Всемогъщи Боже — сподавено възкликна Джейми.
— Здравей, Джейми Макфей. — Тя стоеше на прага, изправена като баща си, а гласът й звучеше жизнерадостно. — Ще ме поканиш ли да вляза? — Морийн свали кърпата си и се усмихна нерешително.
Сега Джейми можеше да я разгледа добре. Все същото открито лице, не особено красиво, но волево и учудващо привлекателно, обсипано със светлокафяви лунички. Точно каквато я бе видял за последен път преди около три години на пристанището в Глазгоу, въпреки че тогава очите й бяха пълни със сълзи заради раздялата. Бе забравил как очите й…
— Здравей, Искрице — прошепна Джейми несъзнателно прякора, с който я наричаше. — Исусе Христе… Морийн?
Смехът й огласи стаята.
— Приемам думите ти като съгласие и вече няма да богохулстваш, моето момче. Веднъж и аз да се появя като нощен дух, за да те изненадам. — Усмивката и напевният й глас я правеха по-привлекателна, отколкото бе в действителност, както и искриците в очите й и любовта, която носеше като щит. Тя затвори вратата зад себе си. — Изглеждаш великолепно, Джейми. Малко си уморен, ама си хубав както винаги.
