Той се бе изправил, но все още стоеше зад бюрото, а в съзнанието му цареше неразбория. „Господи, това си ти, а не Тес. Ти, лесно може да те сбърка човек в тъмното, висока си колкото нея и имаш същата изправена стойка…“ Спомни си противоречивите си, безлични писма от изминалата година, както и последното, с което разваляше годежа им. Шепнеше наум: „Прости ми, Морийн, писах ти, че няма да се оженим, прости ми, не искам да се женя, не мога сега, когато започвам самостоятелна търговия — най-неподходящото време и защо не…“
— Ой, Джейми! — възкликна Морийн от другия край на стаята. Наблюдаваше го, чакаше и се усмихваше все по-широко: — Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя. Най-сетне съм тук, а пък приключенията ми стигат за цял роман. — Той нито отговори, нито се помръдна и на челото и се изписа, лека бръчка. — Събери си акъла, момче!
— Тес? — изкряка Джейми. — Аз… ние те взехме за Тес Струан.
— За госпожа Струан ли? Не, тя е в Хонконг. Тя е истинска дама. Уреди пътуването ми дотук и не ми поиска нито пени. „Върви и се срещни с твоя Джейми Макфей и му предай поздравите ни“, каза ми тя и ме представи на капитан Стронгбоу. Той ми предостави самостоятелна каюта. Тес Струан ме запозна и с чудесния доктор Хоуг и с господин Самохвалко Горнт.
— А?
— Това момче си мисли, че е Божи дар за нежния пол, но на мен тия не ми минават казах му, че съм сгодена пред Бога и пред хората за господин Джейми Макфей. Пък той ми рече, че бил твой приятел, Джейми, а доктор Хоуг потвърди, че ти бил спасил живота. Тъй че се отнасях мило с него, но се държах на разстояние. Ой, момчето ми, колко неща имаме да си казваме!
— Божичко — прошепна Джейми, без да я слуша, — нищо чудно, че те сбърках с нея, с тая кърпа, дето ти скрива лицето, пък и сте еднакви на ръст, и осанката ви е една и съща…
— Пфу! — Очите на Морийн внезапно пламнаха. — Ще съм ти благодарна, ако не споменаваш напразно името Божие. Тя е малко по-ниска от мен и много по-дебела, далеч по-стара, пък и косата й е посивяла. Моята е кестенява и дори на тъмно не приличам на нея! — Тя въздъхна, тъй като закачката й не мина. Разгневена, огледа стаята. Забеляза гарафата. Стремително се запъти към нея, подуши я, за да се увери, че е уиски, сбърчи носле от отвращение, но все пак наля една чаша за него и няколко капки за себе си.
— Заповядай. — Морийн го погледна — за първи път се бе озовала толкова близо до него и неочаквано засия в усмивка. — Татко ми винаги си пийваше уиски, щом се сетеше, че Шотландия е част от Британските острови.
Магията сякаш се разпадна. Джейми се разсмя, прегърна я и я притисна силно към себе си, а тя едва не разля чашите.
— По-полека, момчето ми — ахна Морийн, успя да ги сложи на масата и отчаяно се вкопчи в него. Така се освободи от дългото очакване, от безпомощното стоене на прага, смаяна от потреса му. Не бе я посрещнал, както тя се надяваше, затова се опита да се държи стоически и зряло, не знаеше какво да прави, как да му каже, че го обича и че не може да се примири да го загуби.
Тъкмо затова бе рискувала и бе напуснала своето убежище, бе се поверила в Божиите ръце, бе взела молитвеника си и Библията, както и пистолета на баща си и слепешката бе потеглила, за да прекоси десет хиляди мили, изпълнена със страх. Но само вътрешно. Външно — в никакъв случай, никога, Росови не се държат така!
— Ой, Джейми, момчето ми, момчето ми…
— Всичко е наред — прошепна й той, изгарящ от желание да успокои нервната й възбуда.
След малко Морийн престана да трепери, освободи се от прегръдката му, развърза шапката си и дългата й червеникава плитка се разви.
— Така е по-добре. Ти си чудесен, благодаря ти. — Подаде му неговата чаша, взе своята и се чукна: — Да живее Шотландия. — Отпи малко и продължи: — Ужасно е на вкус, Джейми, но страхотно се радвам да те видя, не знам как да ти го обясня.
Усмихваше се още по-нерешително и вече не бе толкова самоуверена. „Прегърна ме като брат, а не като любовник. Боже Господи, Боже Господи.“ За да скрие смущението си, Морийн се озърна наоколо, докато сваляше палтото и ръкавиците си. Бе облечена в топла и добре скроена рокля, също синя, която подчертаваше съвършената й фигура и тънкото й като на оса кръстче.
— Твоят господин Макструан ми каза, че можеш да използваш покоите си, а аз да се настаня в съседство, докато си намерим жилище. Освободил ли си стаите си, Джейми?
— Все още не. — Макфей се чувстваше объркан, не знаеше как да отвори дума, но все щеше да му се наложи. И то скоро. — Тук… Първо събрах всички документи и книги. С горния етаж ще се заловя утре. Всички мебели в кабинета и в жилището ми са на Струанови.
