— О, мамка му. — Дрофт лежеше на крачка-две — извърнал бледо лице право към него. Гушата се опита да стане и отново насмалко не повърна. Отказа се и се довлачи до него в калта. — Дрофт, добре ли си? Доб…
Долната половина на лицето му я нямаше. Не се виждаше къде свършва черната пихтия от главата му и къде започваше тази на черната кал.
Сложи длан на гърдите му.
— О, мамка му.
Видя Уирън. Лежеше по гръб. Мечът беше на земята до него, заровен в калта, дръжката почти до ръката му. Беше пронизан от копие. Окървавеното дърво стърчеше от тялото му.
— О, мамка му.
Не знаеше какво друго да каже.
Когато допълзя до Уирън, той се усмихна. Зъбите му розовееха от кръв.
— Гуша! Хей! Бих станал, ама… — Той надигна глава и погледна копието в гърдите си. — Пътник съм.
Гушата се бе нагледал на какви ли не рани. От пръв поглед разбра, че с тази не можеше да се направи нищо.
— Ъхъ. — Надигна се бавно и седна. Ръцете му тежаха като наковални, докато ги поставяше в скута си. — Май да.
— Шоглинг е говорила пълни глупости. Дъртата кучка не е имала никаква представа кога ще умра. Де да знаех, щях да сложа доста повече броня. — От гърлото му излезе звук — нещо средно между смях и кашлица. Примижа от болка, разкашля се, изсмя се и пак примижа. — Мамка му, боли. Имам предвид, очакваш, че ще е така, ама, мамка му, как само боли. Е, май все пак ми показа съдбата ми, а, Гуша?
— Май така изглежда.
„Не беше кой знае каква съдба — помисли си Гушата. — Не и такава, която човек би избрал на драго сърце.“
— Къде е Мечът — изръмжа Уирън и се опита да се обърне на една страна да го потърси.
— Кой го е грижа?
Кръвта се стичаше в едното око на Гушата и той не можеше да спре да мига.
— Трябва да го предам. Така е отредено. Както Дагуф Кол го предаде на мен, както Йорвийл Планината преди това на него, а преди това Четирите лица ли беше? Вече ми се губят подробностите.
— Хубаво. — Гушата се пресегна и пулсиращата болка в главата му се усили. Изрови дръжката от калта и я сложи в ръката на Уирън. — На кого искаш да го дадеш?
— Ще се погрижиш ли да го получи?
— Ще се погрижа.
— Добре. Не са много онези, на които мога да се доверя да го сторят, Гуша, а ти си право острие, така се говори. Право острие. — Уирън му се усмихна. — Сложи го в земята.
— Ъ?
— Погреби го с мен. Навремето го смятах за благословия и проклятие. Сега знам, че е само проклятие. Не искам да товаря друго злощастно копеле с подобно проклятие. Навремето го смятах за награда и наказание. Но за хора като нас това тук е единствената награда. — Той кимна към окървавения връх на копието в гърдите си. — Или това, или… достатъчно дълъг живот, че да направиш от себе си пълно нищожество, за което не си струва да се говори дори. Сложи го в пръстта, Гуша.
Той примижа, докато поставяше дръжката в ръката на Гушата, после я стисна с кални пръсти.
— Ще го направя.
— Поне вече няма да трябва да го мъкна навсякъде. Виждаш ли колко тежи?
— Всеки меч е тежест. Човек не я усеща в началото. Но с годините става все по-голяма.
— Хубави думи. — Уирън оголи кървави зъби. — Наистина трябваше да измисля и аз подобаващи думи за тоя момент. Да им се насълзяват очите на хората от тях. Нещо за песните. Ама си мислех, че няма закъде да бързам, че имам години пред себе си. Ти да се сещаш за някакви?
— Какво, думи ли?
— Ъхъ.
Гушата поклати глава.
— Никога не ме е бивало много с думите. Колкото до песните… ако питаш мен, странстващите певци просто си ги измислят както им падне.
— Мисля, че си прав, копелета такива. — Уирън отмести очи от лицето на Гушата и примига, загледан в небето. Дъждът най-после беше намалял. — Поне скоро ще се покаже слънцето. — Той поклати глава и се усмихна. — Да не повярваш. Шоглинг е говорила пълни глупости.
След това млъкна и повече не помръдна.
Дъждът млатеше земята и Калдер не виждаше на повече от петдесетина крачки от себе си. Отпред хората му се бяха омешали с тези на Съюза в гъсто меле от преплетени копия и пики, ръце, крака и залепени едно в друго лица. Ревяха, виеха, пързаляха ботуши в калта, шляпаха в локвите. Ръцете им се хлъзгаха по мокрите дръжки на оръжията. Броните им — покрити с кръв и вода. Мъртвите и ранените биваха безцеремонно изхвърляни от мелето или стъпквани под него. От време на време прелитаха стрели, бе невъзможно да се каже от чия страна бяха изстреляни, отскачаха от шлемове и щитове и падаха в гъстата кал.
Третият ров, или поне това, което виждаше от него Калдер, се беше превърнал в излязло от кошмар тресавище, в което покрити до ушите с кал изчадия от подземното царство се ръгаха, посичаха и бореха един с другиго с мудни, завалени движения. На доста места Съюзът бе успял да го премине. Вече на няколко пъти прехвърляха и стената, но биваха отблъснати единствено благодарение на отчаяния отпор на Бялото око и все повече разрастващата се група от ранени под командването му.
