Герои полностью

Силата на удара го помести заднешком, въпреки че не беше помръднал крака — те просто се пързаляха в калта. Огромното матово острие беше току пред носа му, покрито със ситни капчици вода, а очите му се бяха кръстосали в него. Накрая краката му се блъснаха в нечий труп на земята, това сложи край на пързалянето и двамата със северняка се олюляха едновременно. Горст опита да го ритне, но той блокира крака му с коляно и се приближи още по-близо до него. Вкопчени един в друг, двамата изпъшкаха и опръскаха със слюнка един на друг лицата си. Остриета им застъргаха, запищяха, докато двамата натискаха с всички сили напред, завъртаха дръжките и пак натискаха, напрягаха един или друг мускул, търсеха отчаяно някакво надмощие над противника, но така и не го намираха.

Перфектният момент. Горст не знаеше нищо за този човек, дори името му. Но ето че сме по-близки от любовници, просто защото споделяме този върховен момент, тази нищожно малка частица от времето. Лице в лице. И лице в лице със смъртта — неизбежният трети участник в нашето малко забавление. Знаеше, че това всеки момент можеше да свърши. Победа и поражение, слава и забвение — в съвършено равновесие.

Перфектният момент. И въпреки че напрягаше всяка частица от тялото си да го доведе до край, Горст искаше той да продължи вечно. И накрая ще се присъединим към камъните — още двама Герои в кръга. Замръзнали в безкрайна битка, обрасли с трева — паметник на славата на войната, на достойнството от честния двубой, на вечния сблъсък на двама майстори в бойното изкуство, на това славно поле…

— Оу — каза севернякът. — Натискът му отслабна. Остриетата се плъзнаха едно по друго и се разделиха. Той залитна назад, примига озадачено към Горст, после към гърдите си и устата му провисна. В едната си ръка все още държеше огромния меч, чийто връх се влачеше по земята, дълбаеше бразда в калта, а дъждът веднага я запълваше. С другата посегна към стърчащото от гърдите му копие. По дръжката му започна да се стича кръв. — Това не го очаквах — каза той.

След това се строполи на земята.

Горст остана на място, загледан вторачено в него.

Стори му се доста дълго, но може би бе стоял така само секунда. Нямаше идея откъде беше дошло копието. Битка е. Наоколо колкото искаш копия. Въздъхна дълбоко. Е, какво пък. Танцът продължава. Старият северняк, който уби Яленхорм, се влачеше в калта само на крачка от него, на един замах с дългото острие.

Горст направи крачката и вдигна нащърбената си сабя.

И тогава всичко избухна в ярка светлина.

Бек видя всичко, през мелето от напиращи тела, блъскан отвсякъде, скован от ужас. Видя Гушата да пада и да се търкаля в калта. Видя Дрофт да се притичва на помощ и на свой ред да бъде посечен. Видя Уирън да се бие с наподобяващия разярен бик съюзнически войник — двубой, продължил едва няколко секунди, прекалено бърз за очите. Видя Уирън да пада.

Спомни си как Гушата посочи него на дузината на Дау. Даде го за пример на останалите. Човекът отпред се строполи с писък и пред Бек се отвори пространство. Постъпи, както е редно. Застани зад главатаря си. Не губи самообладание. Съюзническият войник тръгна към Гушата и Бек тръгна към съюзническия войник, отстрани, извън полезрението му.

Постъпи, както е редно.

В последния момент извъртя китка, плоската страна на меча му удари в главата съюзническия войник и го просна на земята. Повече Бек не видя — тъпчещите крака, оплетени едно в друго оръжия и озъбените физиономии на биещите се се понесоха отново напред и го скриха от погледа му.

Гушата примига, разтърси глава, усети паренето в гърлото си, когато стомахът му се надигна, и реши, че от това няма полза. Претърколи се настрана и изпъшка тежко.

Щитът му не ставаше за нищо — парчета дърво и усукан около изтръпналата му ръка окървавен метален кант. Смъкна го от ръката си. Избърса кръвта от едното си око.

Бам, бам, бам, кънтеше главата му — сякаш някой забиваше огромен пирон в нея. Но освен това беше станало неестествено тихо. Изглежда, бяха успели да изтикат южняците от билото на хълма, или пък те бяха изтикали тях — беше му все едно. Наоколо не се виждаха повече трамбоващи крака, бяха напуснали кръга, оставяйки след себе си море от почервеняла от кръв, подгизнала от дъжда кал. Мъртвите и ранените лежаха на купчини, пръснати като опадали от дърветата есенни листа. Героите продължаваха да стоят на безсмислената си мълчалива стража над тях.