— И да не повярваш, ловят риба. Стената гъмжи от тях.
— Едно от момчетата успя да се покатери на едно дърво. Каза, че видял конници при Стария мост.
— Завзели са моста? — Тъни започваше да си мисли, че ако успееше да се измъкне от проклетата долина само с осемте бутилки бренди като загуба, щеше да се смята за късметлия. — Прекосят ли го, отрязани сме!
— Знам това, Тъни. Много добре го знам, мамка му. Трябва да изпратим вест до генерал Яленхорм. Избери вестоносец. И гледай да не те видят!
Той се отдалечи пълзешком през храстите.
— Значи, някой ще трябва да върви обратно през тресавището? — прошепна Жълтен.
— Освен ако не можеш да го прелетиш, да.
— Аз ли? — Лицето на момчето пребледня. — Не мога да го направя, ефрейтор Тъни, не и след Клидж… просто не мога!
— Някой трябва да отиде — вдигна рамене Тъни. — Успя на идване, ще успееш и на връщане. Просто се придържай към затревените части.
— Ефрейтор! — Жълтен сграбчи мърлявия ръкав на униформата му и доближи луничавото си лице тревожно близо до неговото. Гласът му се сниши. Така познатият настоятелен тон, който Тъни обичаше да чува. — Казахте, че ако някога имам нужда от нещо…
Влажните му очи се стрелнаха наляво-надясно, сякаш да се увери, че никой не ги наблюдаваше. Той пъхна ръка в куртката си, измъкна една калаена манерка и я притисна в ръката на Тъни. Тъни повдигна една вежда, отви капачката, отпи, зави отново капачката и прибра манерката във вътрешния си джоб. Кимна. Капка в морето на фона на онова, което току-що бе загубил, но все пак беше нещо.
— Ледърликер! — изсъска Тъни, докато се промъкваше обратно през храстите. — Трябва ми доброволец!
— Мъртвите са ми свидетели — изсумтя Гушата.
А наоколо беше пълно с такива.
Беше минал, накуцвайки, покрай тях, целият северен склон беше осеян с трупове. Имаше и ранени, виеха, пищяха — онзи така омразен звук, който от година на година все повече опъваше нервите му. Идеше му да се развика на горките нещастници да млъкнат, после, като си спомни как самият той беше вил и пищял, му стана гузно, че си го помисли. Най-малкото, не знаеше дали утре няма да е на тяхното положение.
Около каменната стена труповете бяха най-много. Достатъчно, че ако тръгнеш по тях, можеш да изкачиш целия проклет хълм и кракът ти да не докосне земята. Мъртвите — някога войници от две страни, сега минали на една. Онази на бледите лица и зяпналите усти, рамо до рамо от другата, студената страна на голямото разделение. Един съюзнически войник лежеше по корем, на колене и с вирнат нагоре задник. Извърнатото му към Гушата лице беше пълно с укор, а може би молба да бъде наместен в малко по-достойна за края му поза.
Гушата не си направи труда. От достойнството за живите почти нямаше полза, та за мъртвите ли?
Гледката по склона се оказа само подготовка за онова, което го очакваше в кръга на Героите. Преди кръга Големият изравнител, какъв шегобиец беше днес, явно просто подготвяше публиката за финалната си, довършителната фраза. Гушата не беше сигурен дали някога беше виждал толкова много мъртви на толкова малко пространство. Бяха цели камари, струпани един връз друг, оплели крайници в последна прегръдка. Гладните птици вече подскачаха нетърпеливо по върховете на камъните наоколо и чакаха своя час. Мухите отдавна се бяха впуснали в работа и жужаха около зяпнали усти, облещени очи и зейнали рани. Откъде се вземат толкова много мухи за толкова кратко време? Мястото вече беше придобило онази „геройска“ смрад — толкова много тела, подуващи се под лъчите на залязващото слънце и изпразващи вътрешностите си.
Гледката беше достойна да те накара да се замислиш за собствената ти преходност на този свят, но дузините селяни от леката пехота, които тършуваха из камарите на бойното поле, не изглеждаха притеснени, ровеха си спокойно, сякаш просто беряха маргаритки по полето. Сваляха дрехи, трупаха на купчини годните за употреба оръжия и щитове. И ако нещо ги притесняваше, това беше фактът, че войниците от първата редица вече бяха опоскали всичко ценно.
— Прекалено стар съм за тия простотии — промърмори Гушата и се наведе да разтрие болното коляно, което го стрелкаше с пронизителна болка надолу до глезена и едновременно с това нагоре до края на бедрото.
— Какво виждат очите ми, Кърнден Гушата! Най-после! — Досега Уирън беше седял облегнат на един от Героите и сега изтупваше прахоляка от дъното на панталоните си. — Почти се бях отказал да те чакам. — Той метна на рамо прибрания в ножницата огромен меч и посочи към долината. — Реших, че си се установил за постоянно в някоя от фермите там долу.
— Де да бях.
— А, но тогава кой ще ми покаже съдбата?
— Би ли се?
— След като питаш, да, бих се. Най-отпред, в средата. Както се пее в песните за мен, голям боец съм. Голям бой падна. — Нищо по него не подкрепяше думите му обаче. Досега Гушата не го беше виждал да излиза от битка дори с драскотина. Той огледа намръщено касапницата и се почеса по главата. Вятърът избра точно този момент да подухне и разроши окъсаните дрехи и чорлавите коси на мъртвите. — Доста трупове, а?
