Герои полностью

Тъмнината беше изпълнена с викове, дрънчене и тропот. Във въздуха се усещаше острата миризма на дим, но още по-остра беше тази на поражението. Огньовете пращяха под напорите на вятъра, пламъците на факлите пърхаха над бледи ръце и осветяваха изтерзани лица — от дългия марш, напрегнатото очакване и тревоги. В някои случаи дори от битката.

Пътят за Уфрит представляваше безкрайна процесия от препълнени волски коли, офицери на коне и маршируващи пехотинци. Дивизията на Митерик пристигаше в долината. Видът на пораженците и пострадалите се предаваше като зараза, която новодошлите прихващаха още преди да са помирисали битка. Най-дребните подробности, преди разгрома на Героите, сега придобиваха грандиозна значимост. Мъртво муле, чиито облещени очи блестяха на светлината на лампите. Преобърната встрани от пътя каруца със счупена ос, раздробена на части с цел набавата на дърва за огрев. Изоставена войнишка палатка, изтръгната от колчетата си, а извезаното на платнището жълто слънце — символ на Съюза — стъпкано в калта. Символите на погрома.

През последните месеци, докато правеше ежедневните си кросове, страхът беше от най-редките емоции по лицата на хората, които Горст срещаше в лагерите на кой да е полк. Отегчение, изтощение, глад, болест, безнадеждност и тъга по дома — в изобилие. Но не и страх от врага. А сега беше навсякъде и колкото повече се събираха облаците на небето и слънцето се спускаше зад възвишенията, толкова по-осезаема беше миризмата на страх в лагера.

Победата окрилява мъжете със смелост, а поражението ги превръща в страхливци.

На влизане в Адуейн колоната беше спряла, а пътят — препречен напълно от няколко огромни фургона, теглени от по осем коня всеки. Един офицер, с почервеняло от яд лице, ревеше с пълно гърло срещу някакъв старец, свит на капрата на първия фургон.

— Аз съм Соразин, професор химик в Университета на Адуа! — викаше старецът насреща му и размахваше някакъв документ, накапан от първите пръски дъжд. — Това оборудване трябва да премине, по заповед на лорд Баяз!

Горст ги остави да спорят и продължи нататък. Мина покрай един старшина, който тропаше наред по вратите и оглеждаше къщите в търсене на подходящи помещения за разквартируване на офицерите. Дъждът се усили. Една местна жена стоеше на улицата и гледаше неразбиращо няколкото монети в шепата си, а трите ѝ деца се гушеха, притиснати в краката ѝ. Изритани от порутената си колиба, за да направят място за някой надъхан лейтенант, който на свой ред ще бъде изхвърлен навън от някой нафукан капитан, който пък впоследствие ще бъде пропъден, за да освободи мястото за някой надут майор. И къде ще отиде през това време тази жена с децата си? Нима ще спят кротко в моята палатка, докато аз като истински герой спя отвън, на открито, върху влажната земя? Само трябва да протегна ръка и… Но вместо това той наведе глава и продължи мълчаливо по пътя си.

Повечето от окаяните къщи на селото вече бяха претъпкани от ранени, а по-леките случаи лежаха навън, пред вратите им. Те извръщаха към него изкривени от болка, омазани с мръсотия и бинтовани, напрегнати лица и Горст им отвръщаше с мълчалив поглед. Мен ме бива да създавам жертви и пострадали, не да им давам утеха и упование. Въпреки това измъкна запушалката на манерката си и я подаде на войниците, които отпиха един по един, докато водата не свърши. Освен един, който стисна за секунда ръката му, те не му благодариха, но той и не искаше благодарностите им.

От една врата се показа един от полевите лекари с омазана в кръв престилка и въздъхна дълбоко.

— Генерал Яленхорм? — обърна се към него Горст.

Насочиха го по една от страничните улички — тясна, с изровени от колела коловози — и не след дълго той чу познатия глас. Същият, който през последните дни беше слушал да бълва заповеди, но сега звучеше различно.