— Ъхъ — отвърна Гушата.
— Камари, цели камари.
— Ъхъ.
— Предимно южняци обаче.
— Ъхъ.
Уирън смъкна Меча от рамо, опря върха на земята и подпря брадичка на топката на дръжката.
— И въпреки че са на другата страна, гледка като тази… ами, кара те да се замислиш заслужава ли си въобще войната.
— Не думай?
Уирън замълча и започна да върти дръжката на Меча в ръце, докато тревата не се омота във върха на ножницата.
— Не знам вече. Агрик е мъртъв. — Гушата зяпна от изненада. — Беше най-отпред в атаката. Убиха го в кръга. Наръгаха го, мисля, с меч, ей тук — той посочи корема си, — точно под ребрата — и май мечът на онзи е излязъл откъм гърба…
— Няма значение как точно е станало, нали? — сряза го Гушата.
— Май не. Пръстта си е пръст. Да ти кажа, откакто брат му умря, сякаш тъмна сянка беше паднала върху него. Виждаше се. Аз поне я виждах. Момчето беше пътник.
„Голямо успокоение“, помисли си Гушата.
— А останалите? — попита.
— Веселяка Йон има няколко драскотини. Кракът на Брак здраво го мъчи, но той не си казва. Като изключим това, всички са наред. Поне колкото бяха преди атаката. Прекрасна реши, че може да е добра идея да погребем Агрик до брат му.
— Ъхъ.
— Ми да се хващаме на работа, значи. Да изкопаем дупката, преди някой друг да е започнал да копае там.
Гушата пое дълбоко дъх и се огледа.
— Давай, ако намериш свободна лопата. Аз ще дойда после да говоря на гроба.
„Подобаващ край на ден като днешния“, помисли си. Не беше се отдалечил и крачка, когато Коул Тръпката застана на пътя му.
— Дау те вика — каза му той.
С този белег, гробовен глас и с тази безизразна физиономия можеше да мине за самия Голям изравнител.
— Хубаво. — Гушата едва се сдържа да не загризе отново нокти. — Кажи на момчетата, че ще се върна скоро — каза той на Уирън. — Ще се върна, нали? — обърна се пак към Тръпката.
Тръпката вдигна рамене.
Гушата може и да не беше много доволен от постигнатото днес, но Дау Черния очевидно се наслаждаваше с пълна сила на резултата. Беше се подпрял на един от Героите и държеше нахапана ябълка в ръка.
— Гуша, дърто копеле! — викна той. Когато се обърна, Гушата видя, че половината му нахилена физиономия беше омазана и опръскана с кръв. — Къде се дяна?
— Да си призная, куцах обратно към върха.
Сцепеното стъпало и неколцина от войниците на Дау се мотаеха наоколо с извадени мечове в ръце и шарещи наоколо очи. Доста оръжие на показ, предвид че вече бяха победили.
— Реших, че може да са те убили — каза Дау.
Гушата направи кисела физиономия, докато наместваше болния крак, и си мислеше, че денят още не е свършил и време за това колкото поискаш.
— Е, ще ми се да можех да тичам достатъчно бързо, за да стигна навреме и да ме убият — отвърна той. — Знаеш ме, ще съм там, където ме искаш, но това със светкавичните нападения е за младите.
— Аз не изостанах.
— Не всички сме така жадни за кръв, главатар.
— Аз съм закърмен с нея. Не мисля, че съм имал друг такъв успешен ден като този.
Дау сложи ръка на рамото му и го поведе между два от каменните блокове. Спряха на билото, на същото място, откъдето Гушата беше видял идването на Съюза. Долината все така се простираше пред очите им. Само дето през последните няколко часа всичко се беше променило.
Каменната стена гъмжеше от хора и лъщящи на отиващата си светлина оръжия. Под нея на склона други копаеха траншеи, побиваха колове — превръщаха Героите в непревземаема крепост. Още по-надолу, цялата южна страна на хълма, чак до овощната градина, беше осеяна с трупове. И „лешоядите“ прескачаха от тяло на тяло — първо хората, после гаргите. Приличаха на пернат хор от оплаквачи. Селяните от леката пехота бяха започнали да събират на камари труповете за изгаряне. Странни купчини — уж много тела, а изглеждат като едно. Умре ли човек в мирно време, следват плач и погребални процесии, приятели и съседи се утешават един друг. Стане ли обаче по време на война, молиш се да имаш достатъчно пръст отгоре, за да не вониш.
— Тръпка — повика го Дау с пръст.
— Главатар.
— Чувам, че в Осранг имаме важен пленник. Офицер или нещо подобно. Защо не го доведеш тук, та да видим няма ли да измъкнем нещо, дето си заслужава чуването?
Металното око на Тръпката проблясваше в оранжево под лъчите на залязващото слънце при всяко кимане на главата му.
— Разбрано — каза той и тръгна надолу, като прескачаше безцеремонно труповете, сякаш бяха просто купчини сухи листа.
— Някои хора, Гуша — загледа се след него Дау, — трябва да държиш постоянно заети с работа, прав ли съм?
— Предполагам — отвърна Гушата, като не спираше да мисли него с какво ли ще го държи ангажиран.
— Хубав ден беше днешният.
Той хвърли настрана огризката на ябълката и потупа доволно корем като човек, който току-що е приключил с най-доброто ядене в живота си, а стотиците тела наоколо бяха само остатъците от него.
— Ъхъ — промърмори Гушата.
