Героят полностью

— Безсмислените предимства на това да бъдеш Електор на републиката — отвърна той. — Увериха ме, че ние виждаме през това стъкло, но никой отвън не може да ни види. И все пак може би просто ме лъжат.

Настанихме се в меки кресла близо до прозореца. Андън наля две чаши с вино.

— Един от обвинените пазачи е признал за командир Джеймсън — рече той и ми подаде чаша. — Войниците на републиката не са доволни от управлението ми и колониите ги подкупват. Те се възползват от познанията на командир Джеймсън за нашата армия. Възможно е тя все още да е на територията на страната.

Отпих безизразно от виното. Значи всичко е било истина. Отчаяно желаех да се върна назад във времето към момента, когато посетих Томас в килията му и своевременно да забележа необичайната организация, възможно е тя есе още да е на територията на страна. Къде беше Томас?

— Бъди сигурна — рече Андън, когато видя изражението ми,

— че правим всичко по силите си, за да я открием.

Можеше да не е достатъчно. Не и когато вниманието и войниците ни бяха толкова разпръснати, опитвайки се да водим война на толкова много фронтове.

— Какво ще правим сега?

— Ще се върнем в републиката утре сутрин — отвърна той. — Това ще направим. И ще отблъснем колониите без помощта на жителите на Антарктида.

— Наистина ли ще им отстъпите част от земите ни? — попитах след кратко мълчание.

Андън разбърка виното в чашата си, преди да отпие.

— Все още не съм им отказал — каза той. Долових отвращението към самия себе си в гласа му. Баща му сигурно е гледал на такъв ход като най-голямото предателство на неговата страна.

— Съжалявам — отговорих тихо, неуверена как да го утеша.

— И аз съжалявам. Добрата новина е, че получих съобщение, че Дей и брат му са били успешно евакуирани в Лос Анджелис.

— Той изпусна дълга въздишка. — Не искам да го принуждавам да прави нищо, но възможностите ми са на привършване. Той е удържал на думата си. Съгласи се да ни помогне с каквото може, като изключим брат му. Опитва се да ни помогне, надявайки се, че ще ме накара да се почувствам гузен и няма да поискам Идън. Ще ми се да го бяхме взели с нас. Ще ми се да види ситуацията от моята гледна точка. — Той сведе очи.

Сърцето ми отново се сви при мисълта, че Дей може да загине по време на битка, и ми олекна, когато чух, че е оцелял и е невредим.

— Ами ако убедим Антарктида да приемат Дей на лечение? Това може да е единственият му шанс да се пребори с болестта и може да го накара поне да обмисли възможността да позволи на Идън да се подложи на експерименти.

Андън поклати глава.

— Нямаме нищо, с което да се пазарим. От Антарктида предложиха толкова помощ, колкото имаха желание да окажат. Няма да си създават главоболия, за да приемат един от пациентите ни.

Дълбоко в себе си аз също знаех, че това е така. Беше просто една последна, отчаяна идея от моя страна. Разбирах толкова добре, колкото и Андън, че Дей никога нямаше да предаде брат си, а в замяна на това да спаси собствения си живот. Очите ми отново се отклониха към играещите отвън светлини.

— Въобще не го обвинявам — каза след кратка пауза Андън. — Трябваше да спра тези биооръжия в мига, в който бях провъзгласен за Електор. В същия ден, в който баща ми умря. Ако бях достатъчно умен, трябваше да направя точно така. Но вече е твърде късно да мисля за това. Дей има пълното право да откаже.

Усетих как у мен се надига съчувствие. Ако арестуваше Идън, Дей без съмнение щеше да призове хората да се вдигнат на въстание. Ако зачиташе решението на Дей, той рискуваше да не намери лекарство навреме и да позволи на колониите да превземат столицата ни… и страната ни. Ако отстъпеше част от територията ни на Антарктида, хората вероятно щяха да го сметнат за предател. А ако пристанищата ни бъдеха затворени, въобще нямаше да получаваме никакви стоки и провизии.

И все пак не можех да обвинявам и Дей. Опитах се да се поставя на негово място. Републиката се опитва да ме убие, когато съм на десет, експериментират с мен, преди да успея да избягам. През следващите няколко години живея в най-свирепите гета на Лос Анджелис. Виждам как от републиката заразяват семейството ми, убиват майка ми, по-големия ми брат и ослепяват по-малкия с техните проектирани зарази. Заради експериментите на републиката аз умирам бавно. И сега, след всичките лъжи и жестокости, от републиката се обръщат към мен и ме молят за помощ. Молят ме да им позволя да експериментират отново с по-малкия ми брат опити, които не могат да гарантират пълната му безопасност. Как бих отговорила? Вероятно щях да откажа, точно както бе сторил и той. Вярно е, че моето собствено семейство беше пострадало и станало ужасяваща жертва в ръцете на републиката… но Дей от малък бе на стрелковата линия и гледаше как се случва всичко. Беше цяло чудо, че той въобще бе подкрепил Андън.

Двамата с Андън отпивахме от виното в рамките на четири минути и гледахме мълчаливо градските светлини.