— Ще те изпратя обратно до стаята ти. Почини си — тръгваме си рано сутринта.
Аз също се изправих, но не поех ръката му.
— Всичко е наред. Ще се оправя сама.
Избягнах очите му — не исках да видя как всичко, което казвах, го нараняваше още повече. След това се обърнах към вратата и го оставих зад себе си.
Оли ме посрещна, махайки с опашка. След като го помилвах и погушках, реших да пробвам интернет портала в стаята си, докато той се сви близо до мен и бързо заспа. Потърсих информация за Андън, както и за баща му. Порталът в стаята ми бе опростена версия на онези, които използвах по-рано — към него нямаше прикрепени интерактивни текстури и полиизмерни звуци, но все пак беше много по-напреднала технология от всичко, което бях виждала в републиката. Спокойно направих подбор на резултатите. Повечето бяха монтажни снимки и пропагандни клипове, които разпознах — как правят портрет на Андън като малко момче, бившият Електор, застанал пред Андън на официални пресконференции и срещи. Изглежда, че дори международната общност разполага с малко информация за взаимоотношенията между баща и син. Но колкото по-дълбоко се ровех, толкова повече се натъквах на моменти, където имаше нещо удивително автентично.
Изгледах видео с Андън, когато е на четири и отдава чест със сериозна физиономия на детинското си личице, докато баща му търпеливо му показва какво да прави. Открих снимка на покойния Електор, който държи плачещия и изплашен Андън в ръцете си и му шепне нещо в ухото, напълно забравил за наобиколилата ги тълпа. Изгледах клип, в който той гневно издърпва чуждестранни вестници от ръцете на малкия си син, как стиска толкова силно ръцете на Андън, че кокалчетата на пръстите му побеляват. Натъкнах се на рядко интервю между бившия Електор и репортер от Африка, който го пита за какво най-много го е грижа в републиката.
— За сина ми — отговаря покойният Електор без колебание. Изражението му въобще не омеква, но тонът на гласа му леко се променя. — Синът ми винаги ще бъде всичко за мен, защото един ден той ще бъде всичко за републиката. — Той се спира за секунда, за да се усмихне на репортера. В усмивката му ми се стори, че забелязах един различен човек, който някога бе съществувал на този свят.
— Синът ми… той ми
Първоначално бяхме планирали да се върнем в столицата на следващата сутрин… но новините дойдоха, точно когато се качвахме на самолета в Рос сити. Беше се случило по-рано от очакваното.
Денвър бе превзет от колониите.
— ДЕЙ. ПРИСТИГНАХМЕ.
Отворих замаяно очи, събуден от нежния глас на Тес. Тя ми се усмихваше. Нещо притискаше главата ми и когато се пресегнах да докосна косата си, осъзнах, че около челото ми е намотан бинт. Порязаната ми ръка също вече бе покрита с бели превръзки. Отне ми още една секунда, за да забележа, че седях в инвалиден стол.
— О, стига де — реагирах незабавно. — Този проклет инвалиден стол? — Умът ми беше замътен и замъглен, познатото усещане от въздействието на доза болкоуспокояващи. — Къде се намираме? Какво е станало с мен?
— Сигурно ще ти се наложи да се отбиеш в някоя болница, когато слезем от влака. Смятат, че цялата тази възбуда ти е повлияла зле. — Тес вървеше до мен, докато някакъв войник ме буташе покрай вагона. По-напред видях как Паскао и останалите патриоти слизат от влака. — Намираме се в Лос Анджелис. Прибрахме се у дома.
— Къде са Идън и Луси? — попитах. — Знаеш ли?
— Те вече са се настанили във временното ви жилище в Рубинения сектор — отвърна Тес. За секунда тя остана безмълвна.
— Предполагам, че сега скъпоценните сектори са твоят дом.
У дома. Смълчах се, докато слизахме от влака и се придвижихме по перона заедно с потока от войници. В Лос Анджелис както винаги бе топло, един типичен мъглив ден през есента, а жълтеникавата светлина ме накара да присвия очи. Чувствах инвалидната количка толкова чужда и дразнеща. Изпитах внезапна нужда да скоча от нея и да я изритам върху релсите. Аз съм паркур — не можеше да ме приковават в това смахнато нещо. Още една негативна реакция, този път отключена от суматохата? Изскърцах ядно със зъби, недоволен от това колко слаб бях станал. Пак си спомних прогнозата на лекаря.
Войниците ми помогнаха да се кача в джипа. Преди да тръгнем, Тес се пресегна през отворения прозорец на колата и бързо ме прегърна. Внезапната й нежност ме изненада. Успях единствено да отвърна на прегръдката й, наслаждавайки се на краткия миг. Гледахме се втренчено, докато джипът най-сетне потегли от гарата и фигурата на Тес изчезна зад ъгъла. Но и след това продължих да се обръщам на седалката, за да я търся с поглед.
