Героят полностью

Спряхме на едно кръстовище. Докато чакахме група евакуирани да пресекат, огледах улиците в центъра на Лос Анджелис. Някои неща изглеждаха непроменени: колони от войници крещяха заповеди на недисциплинирани бегълци, други цивилни стояха отстрани и протестираха срещу наплива от новопристигнали, джъмботроните продължаваха да показват окуражителни съобщения за така наречените победи на републиката на бойния фронт и напомняха на хората: Не позволявайте на колониите да завладеят дома ви! Подкрепете каузата!

Разговорът ми с Идън се преповтори в ума ми.

Премигнах, след което огледах по-внимателно улиците. Този път сцените, които считах за познати, бяха кадри в различен контекст. Колоните от войници, които крещяха заповеди, всъщност раздаваха дажби на новите бегълци. На гражданите, които негодуваха срещу новодошлите, наистина им беше позволено да протестират — войниците ги наблюдаваха, но пистолетите им стояха прибрани на колана. А пропагандата на джъмботроните, кадри, които някога ми се бяха стрували толкова злокобни, сега изглеждаха като съобщения, изпълнени с оптимизъм, като програми, вдъхващи надежда в мрачни времена, отчаян опит да повдигнат духа на народа.

Недалеч от мястото, където спря джипът ни, видях тълпа от евакуирани деца, обградили млад войник. Той бе коленичил, за да е на нивото на погледите им, а в ръцете си държеше някаква кукла, която използваше, за да разкаже на децата приказка. Свалих прозореца си. Гласът му беше ясен и оптимистичен. От време на време децата се смееха, като страхът и объркването им за миг бяха забравени. Наблизо родителите гледаха с лица, които бяха едновременно изморени и признателни.

Народът и републиката… действаха заедно.

Намръщих се при тази непозната мисъл. Нямаше съмнение, че републиката бе причинила някои ужасни неща на всички нас, че може би все още извършваше тези неща. Но… може би съм виждал това, което исках да видя. Може би сега, когато старият Електор си бе отишъл, войниците на републиката също бяха започнали да захвърлят маските си. Може би те наистина следваха примера на Андън.

Джипът първо ме отведе до апартамента, където бе отседнал Идън. Той се втурна да ме посрещне, когато спряхме, вече беше напълно забравил колко нещастен се чувстваше при последния ни спор.

— Казаха, че там си създал една камара неприятности — рече той, докато двамата с Луси се настаняваха при мен в джипа. Върху лицето му се изписа неодобрително изражение: — Никога повече недей да ме плашиш така.

Усмихнах се иронично и разроших косата му.

— Сега знаеш какво мисля за твоето решение.

Когато се озовахме пред централната болница на Лос Анджелис, слуховете за пристигането ни се бяха разпространили като опустошителен огън и огромна тълпа очакваше джипа ми. Хората крещяха, плачеха и скандираха — бяха нужни два патрула с войници, които да освободят достатъчно място за придвижване, за да успеят да ни съпроводят в болницата. Гледах вцепенено хората, докато минавах. Много от тях имаха алени кичури в косите си, докато други държаха табели. Скандираха едно и също нещо.

СПАСИ НИ.

Извърнах нервно глава. Всички бяха видели и чули какво бяхме сторили с патриотите в Денвър. Но аз не бях някакъв непобедим супервойник — бях умиращо момче, което щеше да кисне в болницата, докато врагът превземаше страната ни.

Идън се надвеси над ръчките на инвалидната ми количка. Макар да не промълви и дума, ми трябваше само един поглед, за да разбера точно какви мисли му минават през главата. Усетих как ме побиват тръпки на ужас.

Мога да ги спася — мислеше си малкото ми братче. — Остави ме да ги спася.

Щом влязохме в болницата, войниците залостиха вратите и ме закараха до стаите на третия етаж. Там Идън изчака отвън, докато лекарите завързаха куп метални електроди и жици по мен. Направиха ми мозъчен скенер. Накрая ме оставиха да си почина. През цялата тази процедура главата ми туптеше непрекъснато понякога толкова силно, че имах чувството, че се движа, макар да лежах на легло. Дойдоха медицински сестри и ми сложиха някаква инжекция. Няколко часа по-късно, когато имах достатъчно сила да се изправя и седна, двама лекари пристигнаха, за да ме видят.

— Какво има? — попитах, преди да успеят да проговорят. — Три дни ли ми остават? Как стоят нещата?

— Не се притеснявайте — увери ме единият, който бе по-младият и неопитен от двамата. — Все още имате няколко месеца. Прогнозата не се е променила.

— О — отвърнах. Е, това беше успокояващо.

По-възрастният лекар неловко се почеса по брадата.