Героят полностью

— Завиждам на Дей, нали знаеш — рече той с обичайния си тих глас. — Завиждам, че той може да взема решенията със сърцето си. Всеки избор, който прави, е честен и хората го обичат заради това. Той може да си позволи да използва сърцето си. — Лицето му помръкна. — Но светът извън републиката е толкова по-сложен. Просто няма място за емоции, нали? Всички взаимоотношения на страната ни се държат в една крехка паяжина от дипломатически нишки и тези нишки ни пречат да си помогнем едни на други.

Гласът му звучеше някак отчаяно.

— На политическата сцена няма място за емоции — отвърнах и оставих чашата с вино. Не бях сигурна дали помагам, но думите така или иначе бяха произнесени. Дори не знаех дали вярвам в тях. — Когато емоциите се провалят, логиката ще ви спаси. Може да завиждате на Дей, но никога няма да бъдете като него и той няма да бъде като вас. Той не е Електорът на републиката. Той е момче, което защитава брат си. Вие сте политик. Трябва да вземате решения, които разбиват сърцето ви, от които ви боли и се чувствате измамен, които никой друг няма да разбере. Това е ваш дълг. — Още докато произнасях това обаче, усетих съмнението, което се прокрадваше дълбоко в ума ми, семената, които Дей бе посял.

Какъв е смисълът да бъдеш човек без емоции?

Очите на Андън бяха натежали от тъга. Той се прегърби и за момент го видях такъв, какъвто бе в действителност — млад владетел, застанал сам срещу огромна опозиция, опитващ се да носи бремето на страната върху плещите си, а Сенатът сътрудничеше само от страх.

— Понякога баща ми ми липсва — рече той. — Зная, че не трябва да признавам това, но е истина. Зная, че другата част от света го вижда като чудовище. — Той остави чашата си за вино на масичката, след което зарови глава в ръцете си и потърка лицето си.

Сърцето ми се късаше от болка заради него. Поне можех да скърбя за брат си, без да се страхувам от омразата на другите. Какво ли бе чувството да знаеш, че родителят, който някога си обичал, е отговорен за толкова злодейства?

— Не се чувствайте виновен за скръбта си — казах тихо. — Той все пак ви беше баща.

Погледът му се спря върху мен и сякаш притеглен от някаква невидима ръка той се наведе напред. Остана там, разколебан и раздвоен между желанието и здравия разум. Вече бе толкова близо, достатъчно, че ако се помръднех дори леко, устните ни щяха да се докоснат. Усетих лекото му дихание по кожата си, топлината от близостта му, тихата нежност на любовта му. В този миг се почувствах привлечена от него.

— Джун… — прошепна той. Очите му танцуваха по лицето ми.

И тогава докосна брадичката ми с едната си ръка, успя да ме убеди да се наведа напред и ме целуна.

Затворих очи. Трябваше да го спра, но не исках. Имаше нещо наелектризиращо в неприкритата страст на младия Електор на републиката, в начина, по който се наведе над мен, в копнежа му, който прозираше дори под неизменната му учтивост. В това как сърцето му се разтваряше само за мен. Как въпреки всичко, срещу което беше изправен, все още имаше сила да излиза всеки ден с вдигната глава и изпънат гръб. Как продължаваше да служи на страната си. Както го правехме всички ние. Поддадох се. Той се откъсна от устните ми и целуна бузата ми. После меката линия на челюстта точно под ухото ми. След това врата ми с най-мекото и доловимо докосване. Побиха ме тръпки. Усетих как той се въздържа и знаех, че това, което наистина искаше да направи, бе да вплете пръсти в косата ми и да потъне в мен.

Но не го направи. Знаеше също като мен, че това не беше истинско.

Трябва да спра. С болезнено усилие се откъснах. Изпитвах затруднение да си поема дъх.

— Съжалявам — прошепнах. — Не мога.

Андън засрамено погледна надолу. Но не бе изненадан. На фона на бледата светлина в стаята бузите му пламтяха в леко розов цвят и той прокара ръка през косата си.

— Не трябваше да правя това — измърмори Андън. В рамките на няколко неловки секунди останахме смълчани, докато накрая той не въздъхна и не се отдръпна назад. Леко отпуснах рамене, едновременно разочарована и успокоена. — Аз… зная колко дълбоки са чувствата ти към Дей. Наясно съм, че не мога да се надявам да си съпернича с това. — Той направи гримаса. — Беше неуместно от моя страна. Моите извинения, Джун.

Изпитах мимолетен копнеж да го целуна отново, да му кажа, че наистина ме е грижа и да изтрия от лицето му болката и срама, от които сърцето ми се натъжаваше. Но също така знаех, че не го обичам и не можех да го подвеждам по подобен начин. Разбирах, че истинската причина да стигнем толкова далеч е, че не можех да понеса мисълта да го отблъсна в най-ужасния за него миг. Желаех дълбоко в себе си… той да е някой друг. Истината ме изпълни с вина.

— Трябва да тръгвам — тъжно произнесох аз.

Андън се отдръпна още по-настрани от мен. Той изглеждаше по-самотен от всякога. Успя да се съвземе и почтително кимна. Мигът на слабост бе преминал и обичайната му учтивост взе връх. Както винаги, той прикри добре болката си. Изправи се и ми подаде ръка.