Имаше и нещо друго, което го тревожеше, нещо, което караше ръцете му да треперят неконтролируемо. Наведох се към него и поставих ръка върху неговата. Той отново ме погледна в очите. По лицето му бяха изписани толкова много тъга и страх. Сърцето ми се късаше.
— Какво друго не е наред, Дей? — прошепнах. — Какво друго знаеш?
Този път той не извърна очи. Преглътна… и когато проговори, гласът му трепереше.
— Канцлерът на колониите се свърза с мен, докато бях в болницата.
— Канцлерът? — прошепнах, като внимавах да не повиша глас. — Сигурен ли си?
Дей кимна. След това ми разказа всичко — за разговора, който бе провел с канцлера, за подкупите, за изнудването и заплахите. Обясни ми каква съдба са ми отредили колониите, ако им откаже. Всичките ми неизречени страхове. Най-накрая той въздъхна. Изглежда, че като сподели цялата тази информация, облекчи бремето върху плещите си, макар и съвсем незначително.
— Трябва да има начин да използваме информацията срещу колониите — заяви той. — Нещо, с което да ги надхитрим в тяхната собствена игра. Все още не зная какво е, но ако намерим начин да накараме канцлерът да смята, че ще му помогна, то може би ще успеем да ги изненадаме.
Ако колониите наистина спечелеха, те щяха да тръгнат по петите ми. Щяха да избият всички ни. Опитах се гласът ми да звучи колкото се може по-спокойно, но не съумях. В него все пак успя да се промъкне нотка на безпокойство.
— Той ще очаква да реагираш емоционално на всичко — отвърнах. — Това може да се окаже една не по-лоша от всяка друга възможност, за да ударим колониите, като използваме пропаганда с твоята запазена марка. Но каквото и да предприемем, трябва да действаме внимателно. Канцлерът ще е предпазлив и едва ли ще ти се довери напълно.
— Последствията за теб няма да са добри, ако те спечелят — прошепна Дей с болка в гласа. — Никога не съм ги считал за проклети състрадателни лигльовци… но може би трябва да намериш начин да напуснеш страната. Да се измъкнеш в някоя неутрална страна и да потърсиш убежище.
Да избягам от страната, да се махна от целия този кошмар и да се покрия в някоя далечна държава? Един тих, незначителен и мрачен глас в главата ми нашепваше утвърдително, че така ще е по-безопасно за мен… но аз прогоних тази мисъл. Събрах всички сили, доколкото това ми бе възможно
— Не, Дей — отвърнах спокойно. — Ако избягам, какво ще правят всички останали? Какво ще се случи с тези, които не могат да избягат?
— Ще те
Поклатих глава.
— Оставам тук. Хората нямат нужда допълнително да потъпкват духа им. — Леко се усмихнах. — Мисля, че зная няколко неща за войската на републиката, които може да се окажат полезни, не си ли съгласен?
Дей поклати глава, но в същото време знаеше, че няма да променя мнението си. Бе наясно, защото той не би постъпил по-различно на мое място.
Хвана ме за ръката и ме придърпа към себе си. Ръцете му ме обгърнаха. Бях отвикнала толкова от докосването му, че при тази прегръдка по тялото ми се разля поразителна вълна от горещина. Затворих очи, рухнах върху гърдите му и се насладих на мига. Наистина ли бе изминало толкова дълго време от последния път, когато се целунахме? Наистина ли той ми липсваше толкова много? Дали всичките проблеми, които заплашваха да смачкат и двамата, ни бяха направили толкова слаби, че едва си поемахме въздух и отчаяно се бяхме вкопчили един в друг, за да оцелеем? Бях забравила колко добре се чувствам в прегръдката му. Усещах ризата му намачкана и мека по кожата си, а под нея гърдите му бяха топли и пулсираха от слабото тупкане на сърцето му. Миришеше на пръст, пушек и вятър.
— Ти ме подлудяваш, Джун — промълви той, опрял устни до косата ми. — Ти си най-страшният, най-умният и най-смелият човек, когото познавам, и понякога не мога да си поема дъх, защото се опитвам с всички сили да не изоставам от теб. Никога няма да има друга като теб. Осъзнаваш го, нали? — Наведох глава, за да го видя. Очите му отразяваха бледата светлина от джъмботроните, дъга от нощни цветове. — Милиарди хора ще се появят и ще си отидат от този свят — нежно продължи той, — но
Сърцето ми заблъска, заплашвайки, че ще се пръсне. Не знаех как да отговоря.
Тогава той рязко ме пусна — с внезапна изненада усетих хладната нощ по кожата си. Дори в тъмнината виждах руменината по бузите му. Дишането му бе по-тежко от обикновено.
— Какво има? — попитах
