— Така е най-добре — най-сетне прошепнах през буцата, заседнала в гърлото ми. През съзнанието ми преминаха спомени за Метиъс и това, което Томас ми бе разказал за последната вечер от живота на брат ми. Заставих мислите си да се върнат обратно към Тес. Към живите и тези, които все още имаха значение. — Тес ще се оправи — заявих. Думите ми прозвучаха неубедително. — Просто трябва да намерим начин.
Лабораторните техници в стъклената стая забиха дълга игла в дясната ръка на Тес, а после в лявата. Тя изхлипа задавено. Дей откъсна очи от случващото се, премести ръка върху патериците си и се отправи към нас. Докато минаваше покрай мен, ми прошепна:
—
Мълчаливо го гледах как си тръгва. Андън въздъхна, погледна тъжно Тес и се присъедини към останалите лабораторни техници.
— Сигурни ли сте, че Дей не е заразен? — попита той жената, която ни бе дала информация за вируса. Тя потвърди, а Андън й кимна одобрително. — Искам незабавно да направите повторни тестове на всички наши войници. — Той се обърна към един от сенаторите. — След това искам веднага да се изпрати съобщение до канцлера на колониите, както и до главния изпълнителен директор на „Дескон“. Да видим дали дипломацията ще даде някакъв резултат.
Най-накрая Андън ми хвърли продължителен поглед.
— Зная, че нямам право да искам това от теб — рече той. — Но ако намериш сили да помолиш отново Дей за брат му, ще ти бъда благодарен. Може все още да има надежда за преговори с Антарктида.
Небостъргачът, в който бях отседнала, бе само на няколко пресечки от мястото, където живеехме двамата с Метиъс. Когато джипът, на който се возех, го приближи, погледнах надолу по улицата и се опитах да зърна за миг стария ми жилищен комплекс. Дори и Рубиненият сектор вече бе ограден с полицейски кордон, който указваше кои зони са за евакуираните, а по улиците имаше строени войници. Чудех се къде ли е отседнал Андън сред цялата тази бъркотия — вероятно някъде в сектор „Батала“. Определено тази нощ щеше да остане буден до късно. Преди да тръгна към определения за мен апартамент, той ме беше дръпнал настрана в коридора на лабораторията. Очите му несъзнателно се бяха стрелнали към устните ми и пак се вдигнаха нагоре. Знаех, че не бе забравил за краткия миг, който споделихме в Рос сити, както и за казаните след това думи.
— Джун — рече той след неловката пауза. — Утре сутрин имаме среща със Сената, за да обсъдим какви ще бъдат следващите ни стъпки. Исках да те предупредя, че това ще бъде съвещание, на което всеки кандидат-принцепс ще трябва да каже няколко думи пред събранието. Така имате възможност да добиете представа какво трябва да прави всеки един от вас, ако стане официалният принцепс — но трябва да знаеш, че нещата могат да се разгорещят. — Той се усмихна леко. — Войната ни е изнервила до краен предел, най-меко казано.
Исках да му кажа, че предпочитам да не участвам. Още една среща със сенаторите — още едно четиричасово заседание, прекарано в слушане на четиридесет изказвания на хора, които се бореха за превъзходство един над друг и всички се опитваха или да убедят Андън да застане на тяхна страна, или да го изложат пред останалите. Без съмнение Мариана и Серж щяха да водят дебатите, за да видят кой от тях може да бъде по-добрият кандидат-принцепс. Самата идея изцеждаше и малкото ми останала сила. Но в същото време мисълта да оставя Андън да носи бремето сам в стая, пълна с хора, които бяха толкова студени и резервирани, бе направо непоносима. Затова се усмихнах и му се поклоних като добър кандидат-принцепс.
— Ще бъда там — отвърнах.
Сега джипът се доближи до жилищния комплекс, където трябваше да отседна, и спря, а аз пропъдих спомена. Слязох от джипа заедно с Оли, а след това наблюдавах как превозното средство завива зад ъгъла, докато не изчезна напълно от поглед. Влязох в небостъргача.
Първоначално планирах да се отбия до стаята на Дей, веднага след като се настаня в моята, за да разбера какво иска да каже той със своя коментар за
Дей се беше разположил пред вратата ми, седнал прегърбен до стената, като разсеяно пушеше синя цигара. Патериците му лежаха лениво до него. Макар да не се движеше, някои дребни детайли в поведението му — дързост, небрежност, непокорство — все още изпъкваха и за миг си спомних момента, когато го срещнах за пръв път из улиците с неговите светлосини очи, мълниеносни движения и буйна руса коса. Този носталгичен образ бе толкова приятен, че внезапно почувствах как очите ми се насълзиха. Поех си дълбоко въздух и с помощта на волята си успях да не се разплача.
Дей се изправи на крака, когато ме видя в края на коридора.
