До него бяха застанали няколко лабораторни техници с бели работни комбинезони и защитни очила, окачени на вратовете им, и всеки от тях наблюдаваше стаята и вписваше нещо в бележника си. На няколко метра разстояние Паскао бе потънал в дълбок разговор с останалите патриоти. Бяха оставили Дей сам.
— Дей? — извиках, когато приближихме.
Той погледна към мен — десетина емоции преминаха през погледа му, от някои от тях бузите ми пламнаха. След това забеляза Андън. Успя да се поклони хладно на Електора, после отново съсредоточи вниманието си към пациента от другата страна на стъклото. Тес.
— Какво става тук? — попитах Дей.
Той дръпна още веднъж от цигарата си и сведе очи.
— Не ме пускат да вляза. Смятат, че е заразена от новата болест — обясни той. Гласът му бе тих, но долових потиснат гняв и разочарование. — Вече направиха тестове на мен и останалите патриоти. Единствено Тес е заразена.
Тес плесна ръцете на един от лабораторните техници, след което залитна назад, сякаш имаше проблем с равновесието. По челото й беше избила пот и се спускаше надолу по врата й. По бялото на очите й имаше болнав жълтеникав оттенък и когато погледнах по-внимателно, осъзнах, че тя присвива очи в опит да види всичко около себе си — нещо, което ми напомни за нейното късогледство, начина, по който присвиваше очи по улиците на Езерния. Ръцете й трепереха. Преглътнах тежко при тази гледка. Патриотите не са били изложени дълго в контакт с войници от колониите, но очевидно е било достатъчно, за да се зарази една от тях. Също така вероятността колониите нарочно да разпространяват заразата към нас беше доста реална сега, когато се намираха на територията ни. Вътрешностите ми изстинаха, когато си спомних един ред от старите дневници на Метиъс:
Една от лабораторните техници се обърна към мен и бързо ми обясни.
— Вирусът прилича на мутация на една от последните ни експериментални зарази — заяви тя и хвърли нервен поглед към Дей (сигурно я беше скастрил за това по-рано), преди да продължи: — Доколкото можем да преценим от статистиката, която колониите разпространиха, изглежда, вирусът засяга малък брой сред възрастните в добро здравословно състояние, но когато инфектира някого, болестта се развива бързо и смъртността е много висока. От момента на заразяването до настъпването на смъртта наблюдаваме времеви период от около седмица. — Лабораторният техник мигновено се обърна към Тес, която бе от другата страна на стъклото. — Тя има някои ранни симптоми — треска, виене на свят, жълтеница и белега, който сочи към един от произведените от нас вируси — временна или вероятно постоянна слепота.
До мен Дей стисна патериците си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Познавайки го, се питах дали вече не се бе сбил няколко пъти с лабораторните техници, за да се опита със сила да влезе и да я види, или пък им бе крещял да я оставят на мира. Знаех, че сега сигурно си представяше Идън с неговите розови, полуслепи очи и в този миг дълбока омраза към предишната република изпълни гърдите ми. Баща ми беше работил зад онези врати на експерименталните лаборатории. Той се беше опитал да напусне, веднага щом бе открил какво всъщност правеха с всички онези местни зарази в Ел Ей, и в резултат от това бе пожертвал живота си. Наистина ли сега тази страна стоеше зад нас? Възможно ли беше нашата репутация да се промени в очите на външния свят или в тези на колониите?
— Тя се опита да спаси Франки — прошепна Дей, без да откъсва очи от Тес. — Успя да се върне обратно в Бронята веднага след нас. Мислех, че Томас ще я убие. — Гласът му се изпълни с горчивина. — Но може би вече е била белязана от смъртта.
— Томас — прошепнах.
— Томас е мъртъв — промълви той. — Когато двамата с Паскао бягахме към Бронята, го видях как се изправи сам срещу войниците на колониите. Не спря да бълва огън по тях, докато не го застреляха в главата. — Той потрепна при това финално изречение.
Томас беше мъртъв.
Примигнах два пъти, внезапно скована от глава до пети. Не трябваше да бъда шокирана. Защо бях шокирана? Бях подготвена за това. Войникът, който прободе брат ми право в сърцето, който застреля майката на Дей… си беше отишъл. И разбира се, че трябваше да умре по такъв начин — защитавайки републиката докрай, непоколебим в своята безумна преданост към държавата, която вече му бе обърнала гръб. Също така разбрах веднага и защо това бе развълнувало Дей толкова силно.
