— Джун — обърна се той към мен, когато се приближих. Оли изприпка, за да го поздрави и той го помилва по главата. Все още изглеждаше изтощен, но успя да ми хвърли изкривена, макар и тъжна усмивка. Без патериците се олюляваше на краката си. Очите му бяха изпълнени със страдание, а аз знаех, че то е породено от по-ранната ни среща в лабораторията. — От изражението на лицето ти мога да предположа, че хората в Антарктида не са били много услужливи.
Поклатих глава, след което отключих и го поканих да влезе.
— Не особено — отвърнах, когато затворих вратата след себе си. Очите ми инстинктивно огледаха стаята и запомниха разположението. Приличаше прекалено много на стария ми дом, за да се чувствам комфортно. — Свързали са се с Обединените нации относно заразата. Ще спрат транспортната търговия по всичките ни пристанища. Без внос и износ — без подкрепа и провизии. Вече всички сме под карантина. Обясниха ни, че могат да ни помогнат, само след като им покажем доказателство, че сме намерили лечение или ако Андън им отстъпи малко земя от републиката като заплащане. Дотогава няма да изпратят войска. Зная само, че в момента следят отблизо ситуацията ни.
Дей не каза нищо. Вместо това се отдалечи и застана на балкона на стаята. Облегна се на парапета. Сложих вода и храна на Оли и отидох при него. Слънцето бе залязло преди известно време, но от блясъка на градските светлини виждахме ниско спуснатите облаци, които закриваха звездите и забулваха небето в сиво-черни нюанси. Забелязах колко здраво се бе облегнал на парапета Дей, за да се подкрепя, и се почувствах изкушена да го попитам как се чувства. Но изражението на лицето му ме спря. Вероятно не искаше да говори по въпроса.
— Така значи — рече той, след като отново си дръпна от цигарата. Светлината от далечните джъмботрони рисуваше пламтящи сини и лилави линии по лицето му. Очите му се плъзнаха по сградите и аз разбрах, че той инстинктивно анализира как да се покатери на всяка една от тях. — Предполагам, че сега ще трябва да се оправяме сами. Не бих казал обаче, че съм особено разстроен от това. Републиката винаги е била готова да затвори границите си, нали? Може би по този начин ще се бори по-добре. На улицата нищо друго не може да те мотивира така, както да бъдеш сам и притиснат в ъгъла.
Когато отново вдигна цигарата към устните си, видях, че ръката му трепери. Пръстенът от кламери проблесна на пръста му.
— Дей — изрекох внимателно. Той повдигна вежди и ме погледна косо. — Ти трепериш.
Той издиша синкав облак от дим, присви очи към светлините на града в тъмнината и отпусна клепачите си.
— Странно е да съм отново в Ел Ей — каза разсеяно. — Добре съм. Просто се притеснявам за Тес. — Последва дълга пауза. Знаех, че името Идън бе на върха на езика и на двама ни, макар никой да не искаше да го спомене първи. Дей най-сетне прекъсна мълчанието и когато го направи, подходи към темата бавно и болезнено. — Джун, мислих за това, което твоят Електор иска от мен. За, нали знаеш… за брат ми. — Той въздъхна, облегна се още по-напред върху парапета и прокара ръка през косата си. Ръката му докосна моята — дори този малък жест накара сърцето ми да бие учестено. — Водих спор с Идън.
— Какво каза той? — попитах. Поради някаква причина се почувствах гузна, когато се сетих за молбата на Андън към мен.
Дей остави цигарата си на металния парапет. Очите му срещнаха моите.
— Иска да помогне — промълви той. — След като днес видях Тес и това, което току-що ти ми каза, ами… — Той стисна зъби. — Ще говоря с Андън утре. Може би има нещо в кръвта на Идън, което може да, нали знаеш… да промени всичко това.
Все още изпитваше неохота, разбира се, и ясно долавях болката в гласа му. Но също така даваше своето
— Благодаря ти, Дей — прошепнах. — Зная колко е трудно за теб.
Той направи гримаса и поклати глава.
— Не — просто съм егоист. Но не мога да направя нищо по въпроса. — Той погледна надолу и изкара наяве слабостта си. — Просто… кажи на Андън да го върне. Моля те, върнете го.
