В средата имаше твърда костилка, лъскава и червена, която обаче беше хладна на пипане. Подадох я на Ума, която кимна, но продължи да яде. Ударих костилката о чинията, която се натроши и парчетата паднаха от масата. Сетне се опитах да счупя костилката в масата, но и тя се прекърши по средата, след което всички чинии нападаха на пода и станаха на сол. Вбесен, запокитих костилката на земята, стъпих върху стола и скочих с все сила върху нея.
Тя се пукна като яйце под тежестта ми.
Застанах на четири крака да я разгледам и видях, че вътре е имало мъничка главица, но аз съм я сплескал о пода. Лицето беше черно, валчесто и леко сбръчкано. Очите гледаха право в мен и аз видях как от тях се търкулва сълза, после те се затвориха и нещото умря.
Чух дълбоко гърлено дишане и погледнах нагоре. Масите, хората по тях, сервитьорите ги нямаше, затова пък огромната пещера още си беше тук. Недалеч лежеше Дазра с цепната бръсната глава, от която се подаваше нещо лъскаво и сиво. Гърлото му беше прерязано и макар от него да не течеше кръв, от раната излизаше въздух, съпроводен със звук, който наподобяваше накъсано дишане. Разкъсаната увиснала кожа по краищата на раната мърдаше като прекършено крило на птица. Посегнах към Дазра, но главата му просто падна от тялото. Търкулна се по пода на пещерата и спря в нозете на петима безлики мъже в черно. Те вдигнаха ръце към мен и…
Събудих се, ала още чувах запъхтяното предсмъртно дишане на Дазра. Звуците идваха откъм Паху, който се бе разположил гол върху пода и свиреше на диджеридуто. Подсъзнанието ми си бе представило учудващо точно размерите на гениталиите му: съвсем мънички. Или може би само изглеждаха така на фона на диджеридуто.
— Я се обуй! — подвикнах аз.
Той свали инструмента си — диджеридуто де — и се погледна, сетне вдигна очи и към мен.
— Аз съм такъв какъвто съм — обясни ми Паху.
— Сериозна философска позиция, но не ми се гледа онзи хубавец.
— Май си имаш проблеми с природата, мой човек. Изгубил си връзка със своята същност.
— Ние с моята същност се погаждаме чудесно, благодаря. Обядваме заедно през четвъртък. Просто не си показвам същността на всеки срещнат.
Паху поклати глава, но все пак грабна от леглото мръсните панталони и ги нахлузи. Когато се обърна, видях върху мускулестия му гръб голяма, невероятно сложна татуировка. Не бях виждал досега такова чудо. Не беше цветна, ала изглеждаше едва ли не триизмерна.
— Това какво би трябвало да представлява? — поинтересувах се аз.
— А? — Паху се погледна през рамо, сякаш му бях казал, че има буболечка на гърба. — Келтски руни — обясни ми той. — Жигосаха ми ги.
— Жигосали ли? — ахнах ужасен. — Ама наистина ли са те…
— Не се използват дамги и нажежени въглени, мой човек. Прави се много внимателно. С изключително красив ритуал.
— Дрън-дрън! Значи си седял мирно и кротко, а някой хахо ти е прогорил рисунката върху кожата?
— Ще ми направят една и отпред. Когато имам възможност.
— Божичко! Не боли ли?
Паху само сви рамене. Или може би потрепери.
— Малко — призна си той. — Но на вододела между болката и насладата съществуват нови равнища на сила и самопознание. След ритуала се чувстваш някак откъснат от всичко, духовен.
— „Изпаднал в делириум“ сигурно е по-точно — вметнах аз. — Или глупав.
— Не очаквам типове като теб да ме разберат. Отчуждил си се от душата си.
— За какво ми е душа при приятели като тебе?
Останах доволен от последните си думи, но Паху само ме изгледа кръвнишки и поклати глава.
— Та какво означават руните? — попитах аз.
И после не казвайте, че не съм мазохист.
— Това съчетание от символи олицетворява същностната неразривност между Земя и дух. Големият полукръг е въплъщение на всеобщността на планетата, а нагънатите брънки и очертания с формата на „V“ са изображение на различните съставни части на природата, които се стремят да постигнат синтез. Най-малкото така ги тълкувам аз. Според някои това отчасти е символ и на плодородието.
— И този символ компенсира твоята мъничка… същност ли?
— Сигурно си въобразяваш, че е ужасно остроумно, но подобна забележка говори много по-красноречиво от мен за отрицателните ти енергии. Няма дори да те удостоя с отговор.
Понечих да кажа, че вече го е направил, но той си облече и ризата и не посегна към диджеридуто, така че махнах с ръка и го оставих да си живее. Само да не си помислите, че съм поробена жертва на отрицателните си енергии.
Някой почука на вратата.
— Влезте — извиках аз, — но на ваш риск.
Ума надзърна в стаята и се свъси.
— Всичко наред ли е?
— Цветя и рози — отвърнах аз. — Бъбрим си тук с Лудия Макс като мъж с мъж.
— Твоят приятел е голям нервак, да знаеш — оплака се Паху.
Ума се опита да се усмихне.
— Може би просто е гладен. Дали да не потърсим къде да вечеряме?
— Страхотно! — възкликнах аз и скочих на крака. — Само да не ходим в ресторант, където свирят на диджериду.
Ума продължи с опитите за усмивка. Паху пак поклати глава, но все пак се запъти към вратата.
— Отрицателна енергия — чух го да мърмори.
