Глутница ангели полностью

Вратата водеше към тясна, покрита с плочник пътека покрай малка буйна река, осветена от луната. Реката, която всъщност си беше ручей, бе широка към три-четири метра и сигурно не бе по-дълбока от метър. Наведох се и видях, че в едната посока изчезва под Хай стрийт, а в другата — в мрака. Точно пред нас изникна порутена каменна постройка, увенчана с мъничко, ала красиво минаре. Беше висока най-много шест метра.

— Навремето това е било кула на алхимик — обясни Ума.

Казах си, че е твърде щедро да наречеш такава постройка „кула“, но може би алхимиците са били дребнички. Това подозрение се потвърди, когато погледнах Паху и видях, че е зяпнал благоговейно минарето.

Ума отново кимна на Шобан и раз-два-три, ето ни вътре.

Който и да бе сегашният собственик на сградата, той бе всичко друго, но не и алхимик. Тясното помещение, което беше дълго най-много четири и половина метра, бе задръстено с ролки тоалетна хартия. Видях стълба, водеща към отвор в ниския таван — сигурно беше за минарето. Колкото от любопитство изкачих едно-две стъпала и не бях ужасно изненадан, когато установих, че и горе всичко е натъпкано с хартиени салфетки.

— Едва ли има по-тъжно обобщение за състоянието на магията в съвременния свят — отбелязах аз.

Казах го колкото да става майтап, но Паху кимна, а от израза на Ума разбрах как тя не е и подозирала, че съм способен на такива дълбоки прозрения. Дори Шобан явно реши, че съм сложил пръст в раната.

Ума застана на четири крака и започна да опипва пода. Ирландката извади от дамската си чанта електрическо фенерче с формата на химикалка и прокара лъча светлина по дюшемето пред себе си.

— Би трябвало да е… ето, намерих го! — възкликна Ума.

Беше махнала пирамидка тоалетна хартия и дърпаше халка, прикрепена към пода. Шобан ми връчи фенерчето и й се притече на помощ. След миг вече бяха вдигнали дъската.

Насъбрахме се да видим какво има долу. Раздвижих фенерчето, но не зърнах нищо друго, освен тясна изба, и тя пълна с хартия.

— Ето го! — възкликна Ума.

— Какво? — поинтересувах се аз.

— Пътят за катедралата.

— Бре! — рекох.

Никога не губя дар слово.

— Проходът минава съвсем точно по една от основните лей-линии — обясни Ума.

Най-отпред вървеше Шобан с фенерчето в ръка, следваше я индийката, а най-отзад беше Паху. Беше взел от мен фенерчето и току спираше да разгледа рисунките, изсечени върху стената на прохода. И аз видях една-две, които ми напомниха руните, жигосани върху кожата на Паху.

— Откъде знаеш? — попитах аз Ума.

— Като начало го усещам. Ти не го ли усещаш?

Беше тъмно като в рог и не видях дали ме взима на подбив, не го разбрах и по гласа й. Опитах се все пак да усетя въпросната линия, ала единственото, което долових, беше студеното течение.

— Не — отвърнах й.

— Все едно. Човек може да проследи и физическите жалони, бележещи откъде минават линиите.

— Значи кулата на алхимика е жалон? Не трябва ли да разполагаш с две точки, за да прокараш линия?

— Да, така е. Но ще откриеш много повече от две точки, които бележат главните лей-линии. В този случай кулата и катедралата са двете задължителни точки, линията обаче е много мощна и е обозначена с много други жалони. Тръгнем ли по прохода, но в другата посока, ще стигнем точно в средата на римска погребална могила. Проходът, общо взето, свършва там, ала лей-линията продължава още доста километри нататък, до друидски жертвеник сред хълмовете. Вървиш ли в тази посока, ще излезеш насред келтски каменен кръг.

— А кой е прокопал тунела?

— Ако не ме лъже паметта, е останал от римляните. Макар и да е обслужвал мнозина други по-късно.

Спря като попарен. Погледнах притеснено тавана.

— А сред тях имало ли е, да речем, инженери?

— Марти! Този проход е издържал две хиляди години. Защитен е от силата на мощна лей-линия. Мен ако питаш, все ще издържи и тази нощ.

Продължих да вървя нататък. По едно време проходът се поразшири и се раздели на две, за да заобиколи голям каменен стълб. Допрях ръка до него и видях, че е много студен.

— Какво е това? — попитах.

— Кладенец — отговори ми Ума. — Доколкото знам, и той е от римско време, макар че според някои предания е още по-стар. На един език го наричат Кладенец на душите.

— Мале, страхотия!

— Да, страшничко си е — съгласи се Ума.

Отново вдигнах поглед.

— И къде излиза?

— В подземието на „Бутс“ — въздъхна индийката.

— „Бутс“. Това беше голямата верига аптеки, нали?

— Да.

— Значи едно време, за да откриеш някоя лей-линия, тръгваш от катедрала или каменен кръг. А сега търсиш верига от магазини.

— Човек приема магията, там където я намира — рече Ума.

Но от тона й не личеше да е особено щастлива.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах я.

Това като че я спря и тя ме погледна заинтригувано.

— Кой изпълнява ролята на чичо Джо в сериала „Женски кръстопът“? — попита ме индийката.

— Едгар Бюканън38 — отвърнах й. — Но…

— А кой е режисьор на „Смъртоносна целувка“?

— Робърт Олдрич39. Разбира се.

— А ти откъде знаеш всички тези неща? — попита Ума.

— Това… това ми е работата — кимнах аз.

Тя се усмихна. Камък ми падна от сърцето.