Показах с ръка на Ума да излезе преди мен в коридора. Тя прошепна нещо, но така и не я разбрах.
— Какво каза? — попитах я.
— А, нищо — отвърна ми Ума. — Говорех си на себе си.
Кимнах, но бях почти сигурен, че е промълвила „Бог да ми е на помощ“.
Известно време се разхождахме из града и обсъждахме къде да хапнем. За късмет ресторантите не бяха по-малко от магазините за свещи, макар и да останах с впечатлението, че всяка кръчма в този проклет град има в името си или Чосър, или Марлоу. Тъкмо изпаднах в див възторг, че всички тук са големи поклонници на Реймънд Чандлър, когато Ума ми подряза крилата и ми обясни за кого ставало въпрос. И въпреки това, ако ви се яде сандвич „Марлоу“ или „Чосър“, на всяка цена посетете Кентърбъри.
Паху и Ума бяха вегетарианци, макар и Ума да оповести, че й се ядяла риба. Паху — иска ли питане — се показа по-тесногръд. Шобан си беше всеядна. Не се изненадах особено, такива като нея ще оцелеят и след самолетна катастрофа в Андите. И аз не пробирам много-много, особено преди да ми донесат каквото съм поръчал и да видя, че кухнята в заведението я няма никаква (но само ако го е избрал друг, естествено).
Минахме покрай безброй ресторантчета с потискащо туристически вид и предимно с реклами, че предлагали истинска американска кухня. Открай време си блъскам главата над тази загадка: за кого са предназначени такива ресторанти? Според мен хората в туристическите градове правят всичко възможно да привлекат възможно най-много посетители, но защо ще биеш толкова път и ще прекосиш едва ли не половината свят колкото да ядеш храната, с която и вкъщи се тъпчеш през ден? А кой освен американец ще си поръча в Англия сандвич с пилешко месо? Дали пък американските туристи не са по-тъпи, отколкото ги мисля? При всички положения заведенията бяха препълнени, явно хората тук знаеха нещо, с което аз не бях наясно. Всъщност винаги се оказвам най-неосведоменият.
За миг изтръпнах при мисълта, че немай-къде пак ще ядем индийска кухня — в Англия индийските ресторанти са точно толкова много, както в Щатите закусвалните, където предлагат само хамбургери — но случайно попаднахме на симпатична кръчмица встрани от главната улица, пред която бе окачен лист с доста разнообразно меню. Местните жители току ни измерваха с подозрителни погледи — то оставаше да не ни зяпат, все пак си бяхме доста живописна компания: мърляв лилипут, индийка, мъжкарана ирландка и американска телевизионна звезда — но инак ни обслужиха внимателно, а кухнята се оказа прилична за Англия. (Паху насмалко да помрачи вечерята със скандала, че нямало спагети от пълнозърнесто брашно, но после, когато му донесоха обикновените спагети, забелязах, че си изяде всичко до шушка, само дето не олиза чинията.) Разговорът на масата бе по-скоро спартански и се свеждаше, кажи-речи, до „подай ми солта“, но като прибавим и трите наистина студени бири „Стела Артоа“, си прекарахме добре.
Докато се нахраним и си поръчаме по още едно питие — Ума и Шобан бяха въздържателки — наближи единайсет часът, когато ресторантът затваряше. Не проумявах защо кръчмите работят до толкова рано.
— Останало е от Първата световна война — обясни Ума. — Ограниченията върху работното време на обществените заведения за хранене първоначално са били наложени, та на сутринта работниците да не закъсняват за работа.
— Сигурно се шегуваш. Та това е било преди цели осемдесет години!
— Да, но когато е избухнала Втората световна война, тези закони още не са били отменени, а необходимостта от обществен контрол е станала още по-голяма.
— Дори да е така, и оттогава са минали петдесет години — не мирясвах аз. — Никой ли не се е сетил да съобщи, че войната е свършила?
— Пак опираме до класите, мой човек — намеси се и Паху. — Всичко, което се случва или не се случва в тази шантава страна, може да бъде обяснено в светлината на класовата борба. Толкова ли не си проумял, че Англия категорично отказва да се раздели с деветнайсети век?
Трябваше да се досетя, че гадният дребосък е марксист в червата. Марксистите изобщо не се къпят. Завъртях очи и погледнах Ума, тя обаче само ми кимна тъжно.
— Опасявам се, че в общи линии истината е такава, Марти. Ако не разбереш природата на класовата система, колко дълбоко се е окопала тя във всекидневния живот и в мисленето на всички, никога не ще разбереш и самата Англия, и онова, което се случва в нея.
Е, все щях да го преживея някак. Реших да не продължавам този разговор. Бяхме се върнали в центъра на града, където най-забележителното бяха останките — най-малкото приличаше на реставрирани останки — от каменните градски стени. Заведенията се опразваха, само тук-там по улиците се мяркаха пияни, главно момчетии, които си подвикваха мръсотии.
— Е? И сега какво? — поинтересувах се аз.
Нощта беше ясна, малко прохладна, с една от онези месечини, които така и не можеш да разбереш дали са пълни.
— Сега се захващаме за работа — отвърна Ума.
Поразходихме се по градската стена, после се върнахме в пансиона. Ние с Ума и Паху останахме долу, а Шобан се качи в стаята.
— Какъв е планът?
