— Тъй че дойдох тук. Да работя за лорд Сенч. Дойдох като момче и живея главно като момче, но понякога той ми нарежда да се обличам като слугиня. Да се науча как да съм момиче, предполагам. Защото щом стана жена, няма да ми е лесно да се преструвам на момче. Но също така за да чувам онова, което хората не казват пред момче. Да виждам онези неща, които лорд или дама правят пред просто слугинче и които не биха направили пред никой друг. И да донасям тези наблюдения на лорд Сенч.
Сенч. При изричането на името му внезапно си спомних за какво бях дошъл.
— Сенч! Той има треска от рана и точно затова дойдох тук. Да взема нещо за болката му. И да пратя да му доведат лечител по-късно, за да почисти раната.
Спарк скочи на крака. Тревогата ѝ не беше престорена.
— Ще му доведа лечител веднага. Познавам стареца, когото предпочита. Не е бърз, но е добър. Говори с лорд Сенч и му предлага едно или друго лечение, и слуша какво лорд Сенч смята, че ще е най-добре. Ще отида за него веднага, макар че бавно ще се вдигне, и след това веднага ще дойда в стаята на лорд Сенч.
— Иди — съгласих се и тя припряно изтича навън.
Поседяхме мълчаливо.
— Мак — казах след това и станах да ида до рафтовете. Сенч го имаше в няколко форми. Избрах силна тинктура, която можех да разредя с чай.
— Беше много убедително момче — подхвърли Шутът. Не можах да определя чувството в гласа му.
Търсех по-малък съд, в който да отнеса тинктурата.
— Е, ти би трябвало да знаеш по-добре за това от мен — отвърнах, без да мисля.
Той се засмя.
— Да, Фиц. Би трябвало, да.
Пръстите му забарабаниха по масата. Обърнах се изненадан.
— Ръцете ти изглеждат много по-добре.
— По-добре са. Но все още ме болят. Малко опиум и за мен?
— Трябва да внимаваме с лекарствата за болка, които ти даваме.
— Тъй.
— Познавам този импулс.
— И?
Бях се отказал от търсенето. Щях да взема бутилката до стаята на Сенч и след това да я върна.
— Аш е този, на когото би трябвало да се извиниш. Или Спарк. А за онзи изблик на ярост? Времето. Времето, минаващо без никой да се опитва да те нарани или убие, ще смали тази реакция. Но опитът ми показва, че никога не си отива напълно. Все още имам сънища. Все още изпитвам изблици на гняв. — Лицето на мъжа, който мушкаше с ножа кучето на пазара се върна в ума ми. Гневът кипна отново. „Трябваше да го пребия“, помислих си. „Спри — казах си. — Спри да си спомняш това.“
Пръстите на Шута леко почукаха по дървото, което резбоваше.
— Аш. Спарк. Тя е добра компания, Фиц. Той ми харесва. Подозирам, че и тя ще ми харесва. Сенч често се оказва по-мъдър, отколкото съм му го признавал. Да ѝ позволи да се облича и да живее и в двете си роли е направо гениално.
Замълчах. Тъкмо си бях спомнил колко небрежно се бях съблякъл гол пред Аш. Момиче. Момиче, не много по-голямо от собствената ми дъщеря, което ми подава чисто бельо. Не мисля, че се бях изчервявал толкова силно от години. Нямаше да го спомена на Шута. Достатъчно поводи за веселба беше имал напоследък — и все за моя сметка.
— Трябва бързо да занеса това на Сенч. Шуте, ако ти трябва нещо, преди да съм излязъл?
Той се усмихна горчиво. Вдигна ръка и започна да изброява на пръсти.
— Зрението ми. Силата ми. Малко кураж. — Спря. — Не, Фиц, нищо, което ти можеш да ми дадеш сега. Съжалявам, че реагирах така, че Аш е Спарк. Чувствам се странно засрамен. Може би защото, както ти спомена, съм играл тези две роли. Може би разбирам малко повече как си се почувствал първия път, когато научи за Амбър5. Надявам се да ми прости и да се върне. — Вдигна дървото и заопипва за ножа. Враната подскокна по-близо и кривна глава да види какво прави. По някакъв начин той я усети. Изпъна пръста си към нея и тя подскокна, за да я погалят по главата. — Времето ми тук щеше да е много по-самотно без Аш. И Пъстра. Много по-непоносимо. А тя е тази, която ми даде драконовата кръв, която направи толкова много за мен. Надявам се да не съм я прогонил.
— Сигурно бих могъл да се върна и да вечеряме заедно.
— Задълженията на принц Фицрицарин Пророка най-вероятно ще осуетят това. Но малко хубаво бренди късно вечерта би било добре дошло.
— Значи до късно вечерта.
Излязох и тръгнах към спалнята на Сенч. Когато стигнах, двама млади мъже тъкмо я напускаха. Спряха и ме изгледаха ококорени. Благоденствие и Почтен. Синовете на Предан. Бях ги държал, когато бяха бебета, а като малки момчета понякога бяха посещавали Върбов лес с баща си. Бях ги търкалял в есенните листа и бях гледал как гонят жаби в потока. А след това, когато започнаха да стават по-големи, времето им на Външните острови ги беше откъснало от моя свят.
Почтен сръга с лакът брат си и каза самодоволно:
— Казах ти, че е той.
Кралят претендент Благоденствие намери малко повече достойнство.
