Гонитбата на Шута полностью

— Разбира се. — Беше племенник на крал Умен и племенник на Сенч също така. Син на по-младата им сестра, която беше умряла при раждането му. Не много по-голям от мен, когато и двамата бяхме пратени в Планинското кралство. Трябваше да посредничи на Искрен да изрече клетвите си на Планинската принцеса Кетрикен. Но дори на онзи ранен етап коварството на Славен беше в действие. Искрен не беше искал да прогори ума на Август, когато се свърза през него с Умението, за да увери Кетрикен, че е доблестен мъж и че няма нищо общо с убийството на брат ѝ. Но го бе направил. След това Август се беше съвземал и отнасял като пламък, танцуващ над гаснещ фитил. В някои дни беше изглеждал с ума си. В други умът му блуждаеше като на старец, изпаднал в старческо слабоумие. Тронът на Пророка тихо и кротко го беше изтикал от двора. Беше умрял във Върбов лес в ранните дни на Войната на Алените кораби. Кончината му едва бе забелязана, защото умът му отдавна си бе отишъл.

— Аз също. Фиц, трябваше да те послушам. Може би Умен беше прав, когато отказа. Преди толкова много години. Завистта ме преряза като нож, когато той каза, че можеш да бъдеш обучаван в Умението. На мен ми го бяха отказали, знаеш го. А толкова много го исках. Толкова много. — Усмихна ми се немощно. — А после… получих каквото исках. Или навярно то ме намери.

Някой почука на вратата. Лечителят. Изпитах прилив на облекчение, който се отдръпна толкова бързо, колкото се беше надигнал, щом в стаята нахлу Копривка. Усетих как Умението ѝ нахлу с нея като силно ухание. Погледна ме с тревога.

— Не и ти, моля те! — Вдиша рязко. — Усещам го как се разсипва в Умението. Повиках другите. Не очаквах да те заваря тук, да се разсипваш с него.

Зяпнах я. Заговорих бързо:

— Не. Аз съм добре. Но Сенч има силна треска. От раната му. Халюцинира.

Тя ме погледна съжалително.

— Не — каза тихо. — По-лошо е от това. И мисля, че го знаеш. Умението е. Веднъж ти ми каза, че е като огромна река и че ако ползвател на Умението е невнимателен, може да бъде отнесен в нея. Предупреди ме за опасността от онова притегляне. — Погледна ме в очите и вирна брадичка. — Не толкова отдавна те хванах в това. Изкушаваше се с него. Оставяше се да се разплетеш в потока от нишки.

Права беше. Да се оставиш да те понесе течението на Умението е опияняващо. Усещането за сливане и принадлежност, докато всякаква болка и грижи се отнасят далече. Усещане за могъщество и за правилност. Бях се изкушавал, и при това неведнъж. Щях да изпитам срам, ако не бях толкова уплашен. И толкова отчаян.

— Трябва да го издърпаме обратно — казах ѝ. Поколебах се на ръба да ѝ кажа защо е толкова важно. След това се побоях, че дори и да го знае, няма да се съгласи да опитаме.

— Не. Не ние. Ти трябва да останеш много назад от това, тате. Защото го усетих в теб, откакто се върнахте от Върбов лес. Теченията притеглят и двама ви. — Пое си дъх, отпуснала ръка на едва видимата издутина на корема си. — О, де да беше Шишко тук сега. Но дори времето да се задържи добро, все още е на два дни път. — Отново насочи вниманието си към мен. — Вероятно ще е най-добре да се махнеш. И да вдигнеш стените си колкото се може по-плътно.

Не можех да си отида. Сенч се беше вкопчил в завивките на гърлото си и я гледаше все едно е малко момче, а тя държи пръчка зад гърба си.

— Донесох му мак. За болката. Ако притъпим болката, може би ще има повече контрол.

Тя поклати глава.

— Не. Според нас тъкмо болката го държи тук, в тялото му. Напомня му, че има тяло.

— Изглеждаше добре, като говорихме преди малко. Е, боли го, но говореше смислено. Съветвахме се…

Тя ми клатеше глава. На вратата се почука отново и влезе Стабилен. Кимна ми и дори се усмихна.

— Фиц! Радвам се, че най-после си в замък Бъкип.

— Благодаря — отвърнах му. Гледах Сенч. Той се взираше втренчено в портрета на брат си и устата му се движеше беззвучно, сякаш му говореше.

— Трябва ли да опитваш това? — попита Стабилен Копривка. — Не е ли по-добре да си почиваш?

Тя му се усмихна отегчено.

— Бременна съм, не съм болна. Къде са другите?

Той кривна глава към мен, все едно че споделяше шега.

— Когато щракне с пръсти, очаква кралят да дойде тичешком. Скоро ще е тук, Копривке.

— Само тримата ли ще сте? Не е много за котерия на Умението. Ще имате нужда и от мен. — Постарах се да не го кажа толкова отчаяно, колкото се чувствах. Изпънах ръката си към Сенч; мислех, че ако се докоснем, ще мога да го достигна. Копривка обаче рязко плесна ръката ми настрани.

— Не! Имаме двама единаци, които можем да повикаме, ако сметнем, че се нуждаем от помощта им. Аметист и Дързък не са много общителни, но и двамата са силни в Умението. Засега смятам, че тези, които познават лорд Сенч най-отблизо, ще могат най-добре да го върнат и да го споят. Но не и ти. — И ми посочи вратата. Отворих уста да възразя, но тя каза: — Не можеш да ни помогнеш. Само ще ни разсейваш, а това означава, че ще разсейваш и Сенч. И може да станеш по-уязвим, отколкото вече си. Сенч кърви в потока на Умението. И активно се мъчи да те притегли със себе си, все едно дали го съзнаваш, или не.