— Трябва да остана. Трябва да го върнете в съзнание. След това, разумно или не, двамата трябва да се опитаме заедно да приложим Умението.
Копривка присви очи.
— Не. Самият факт, че молиш за това, ми показва, че вече си силно притеглен към него.
Погледнах я. „О, Моли, да можеше ти да ме погледнеш с това упорито изражение.“ Стегнах сърцето си. Вярност към властта на Пророците, така винаги ме бе учил Сенч. Над всички други неща, дори над верността към Сенч. Точно сега моята способност да преценя беше по-ясна от неговата.
— Изобщо не е това. Не е копнежът към Умението. Пчеличка е. Преди малко, когато си говорихме, Сенч ми разкри, че дъщеря му Шън — Шайн — притежава Умението. Необучена е. Още по-лошо. Той я е запечатал за Умението, за да не бъде уязвима. — Гневът на лицето на Копривка премина в ярост. Още по-плашещо беше липсата на реакция у Сенч затова, че съм го издал. Отново беше зяпнал стената, с провиснала уста. — Не е могъл да достигне до нея, да ѝ изпрати отключващата дума, за да може да ни помогне да я намерим. Не знаеше дали защото беше слаб или защото опасността около нея я е накарала да вдигне стените си Умение. Заедно двамата щяхме да се опитаме да пробием до нея.
— Нали ви казах и на двамата да се въздържате от Умението?!
— Бях забравил за това — отвърнах искрено.
— И очакваш да ти повярвам? — сопна се тя.
— Истина е! Мислех само за възможността да намеря Пчеличка.
Изражението ѝ леко се смекчи. Не, бях си го въобразил, защото следващите ѝ думи бяха:
— И не помисли веднага да дойдеш при мен, Майсторката на Умението, да потърсиш моя съвет и опит в тези неща? — Присви устни, а след това, сякаш против волята си, попита: — Имаш ли изобщо някакво уважение към мен?
— Разбира се!
— Обичаш ме като своя дъщеря. Не се съмнявам в това. Но да изпитваш уважение към знанието и способностите ми, в това се съмнявам… — Изведнъж замълча. Вцепени се за миг, после ме попита спокойно: — Коя е думата, която трябва да отвори Шайн?
— Не ми я каза.
Тя се намръщи.
— Превъзходно. — Посочи ми вратата. — Сега излез. Имам работа.
— Мога да помогна. Той ми вярва. Мога да го намеря и да го върна.
— Не. Не можеш. Дори в този момент се разсипваш и дори не го разбираш. Преплетени сте някак. И той те държи здраво, опитва се да те притегли със себе си.
Отворих се, опитах се да усетя дали това, което ми казва, е вярно. Имаше ли притегляне? Навътре ли ме теглеше, или…?
— Спри! — изсъска ми Копривка и стегнах бързо стените си.
— Издърпай ме — промълви Сенч.
Целият настръхнах и прошепнах:
— Искрен?
Пристъпих неволно към него, взрян в зелените му очи, и затърсих тъмнокафявия поглед на краля, комуто бях служил. Умът ми пробяга назад към един сън-Умение, с моя грохнал от изтощение крал, присвит до река от чиста и искряща магия, ръцете му потъват в сребристия парещ поток. А след това ме моли да му помогна, да го издърпам от притеглянето на онази течна магия…
— Стой назад, момче! — предупреди ме той, щом дъщеря ми пристъпи между Сенч и мен, и опря ръце на гърдите ми.
— Тате. Погледни ме! — заповяда ми Копривка и щом погледите ни се срещнаха, заяви: — Ако потрябва, ще повикам стражата и ще им заповядам да те изведат насила от тази стая. Ако потрябва, насила ще излея чай от елфова кора в гърлото ти, докато не можеш и нишка Умение да събереш. Няма да те изгубя. Имам нужда от теб и сестра ми има нужда от теб.
— Пчеличка — промълвих и както вълна се отдръпва от бряг, всякакво желание за Умението се изцеди от мен. Погледнах искрящите очи на Сенч и ми призля.
— Спаси го — помолих я. — Моля те. Спаси го.
След това се обърнах и излязох.
