— Чичо — поздрави ме сериозно и протегна ръка.
Стиснахме китки, а Почтен завъртя очи.
— Май си спомням как те изплакна в коритото, когато падна в торта — подхвърли подигравателно.
Благоденствие се постара да запази достойнството си, когато излъгах предпазливо:
— Изобщо не помня това.
— Аз го помня — заяви Почтен. — Баба Търпение те сгълча, че цапаш водата на конете.
Това докара усмивка на устните ми. Бях забравил, че наричаха Търпение баба. Изведнъж ми се прииска онези дни да се върнат. Прииска ми се малкото ми момиче да си е у дома и да има онова детство. Не горящи трупове в нощта, не да бъде похитена от халкидски наемници. Потиснах всичко това и успях да попитам:
— Как е лорд Сенч?
— Баба ни помоли да го посетим и да държим ума му зает. Току-що ни каза, че умът му е достатъчно зает, и ни помоли да се разкараме. Мисля, че раната го притеснява повече, отколкото иска някой да разбере. Но правим каквото ни нареди и се разкарваме. Искаш ли да дойдеш с нас? Лорд Веселяк устройва в дома си игра на карти днес.
— Аз… Не, благодаря. Мисля да поема смяната си в поддържането на ума на лорд Сенч зает.
Карти. Изпитах смътно разочарование и щях да ги укоря, но после се зачудих с какво според мен можеха да си запълнят времето. Те постояха още малко така, загледани в мен, и изведнъж осъзнах, че нямаме да си кажем почти нищо. Бях се отдръпнал от живота им и вече едва ги познавах.
Почтен се овладя преди мен.
— Е. Със сигурност ще се видим на вечеря. Навярно тогава ще можем да поговорим повече.
— Може би — съгласих се, но се съмнявах. Не исках да им разправям дядовски приказки как са били нещата някога. Хората, които бях убил, изтезанията, на които ме бе подлагал дядо им Славен. Изведнъж се почувствах стар и припряно влязох в стаята на Сенч, за да си напомня, че той е много по-стар от мен.
— Фиц — каза той. — Много се забави.
Затворих вратата и попитах:
— Много ли е силна болката?
Извадих шишенцето от джоба си. Устата му беше присвита и побеляла и можех да надуша страданието в потта му.
— Зле е. — Дишаше с отворена уста.
— Аш отиде за лечител. Или по-скоро Спарк, трябваше да кажа.
Кратката усмивка се изкриви в гримаса.
— А. Е, по-добре, че вече знаеш. Донесе ли мака?
— Да. Но може би трябва да изчакаме лечителя?
Той поклати глава.
— Не. Имам нужда от мака, момче. Не мога да мисля. И не мога да ги задържа навън.
— Кого да задържиш навън? — Огледах се. Нямаше нищо, с което да смеся мака, за да го глътне по-лесно.
— Знаеш — прошепна той заговорнически. — Онези от камъните.
Това ме накара да замръзна. Две крачки и бях до леглото му. Опипах челото му. Горещо и сухо.
— Сенч, не знам какво имаш предвид. Имаш треска. Мисля, че халюцинираш.
Той се вгледа в мен. Очите му бяха лъскаво зелени.
— Никой ли не ти говори, докато преминавахме? Никой ли не се опитва да ти говори сега? — Не бяха въпроси. Бяха обвинения.
— Не, Сенч. — Уплаших се за него.
Той прехапа долната си устна.
— Познах гласа му. Всичките тези години, които си отидоха… но познах гласа на брат си.
Изчаках.
Пръстите му ме подканиха да се доближа. Той махна към портрета на стената и прошепна:
— Умен ми говори, в камъните. Попита ме дали вече отивам да се присъединя към него.
— Сенч, раната ти се е замърсила и имаш треска. Умът ти блуждае. — Защо си направих труда да го кажа? Знаех, че няма да го приеме. Също както знаех с отчайваща безнадеждност, че няма да се пресегне с мен с Умението точно сега.
— Можеш да дойдеш с нас, Фиц. Да се отнесеш с нас като шепот. Ще откриеш, че е прекрасно усещане. — Говореше с тон, толкова сходен с тона на стария крал Умен, че мраз пробяга по гръбнака ми. Беше много късно. Ако му помогнех да се пресегне с Умението точно сега, щеше ли да отвори Шайн? Или съзнателно щеше да запокити и двама ни в нищото?
— Сенч. Моля те. — Дори не знаех за какво го моля. Поех си дъх. — Позволи ми да погледна раната ти.
Той поклати бавно глава.
— Не е раната, Фиц. Не е инфекцията. Поне тази. Умението е. Това забира сега в мен. — Замълча. Впери поглед в стената и задиша тежко. Не можах да устоя на импулса. Обърнах се и погледнах портрета. Нищо нямаше там. Само боя върху платно. После ме попита. — Помниш ли Август Пророка?
