Ездата на дорестата кобила бе удоволствие.
Не напуснах конюшните в галоп, макар да бях таил това желание в сърцето си. Не. Подкарах като човек, излязъл на приятна разходка, с небрежно изражение. Кимнах вежливо на стражите, които пожелаха хубав ден на принц Фицрицарин, на излизане през портите. Поех по пътя, отвеждащ от град Бъкип към Речния път. Дори там продължих в лек тръс. Усещах нетърпението на кобилата. Тя долавяше желанието ми за бързина и бе изпълнена с готовност да го удовлетвори.
Скоро, обещах ѝ.
Ще бягаме и после ще се бием! Като един!
Сърцето ми се сви от угризение. Нелоялно.
Към кого?
Кон. Съжалявам. Не исках да започваме това. Това не е добра връзка за мен.
Не съм „кон“. Аз съм Бързонога.
Запазих мълчание. Тя — не.
Чаках за теб от много време. Пет човешки същества искаха да бъда тяхна, но нито един не ме спечели. Всички те, мисля, знаеха това. Иначе защо ще ме продават за пари, съвършен кон като мен? Не можеха да купят сърцето ми, тъй че ме продаваха отново и отново. А после ти ме видя и в онзи момент разбра, че съм за теб. За две крачки ме спечели и и двамата знаехме, че това е правилно и е правилно и сега. Не ми казвай, че можеш да отмениш вече станалото.
Сдържах мислите си. Не исках това привързване. Не можеше да го има това привързване. Зарових вътре в себе си за вълка, но нищо не се пробуди. Седях на гърба ѝ скован и неподвижен като чувал зърно. Опитах да мисля за други неща. Колко далече ще продължа, преди да я пришпоря в галоп. Огледах картата в ума си за мястото, където щях да оставя Кралския път и да продължа напряко през хълмовете към Соларски пропад. Бях запаметил тази част от картата и се надявах да е точна. Бях сигурен, че дорестата ще се справи с галоп през пресечената местност. Ако грешах…
Мога. За известно време ме използваха като ловджийски кон.
Започнах щателно да изброявам наум оръжията, които бях избрал. Бях се постарал да се подсигуря за всяка възможна ситуация. Меч и нож. Отровна прах, която можеше да се хвърли във въздуха. Друга, подходяща за отравяне на храна, ако има удобна възможност. Шест стрелички с много силна отрова на върховете. Прашка. Зачудих се дали ще мога да ударя нещо с нея: не се бях упражнявал от години.
Аз съм най-доброто ти оръжие. Мъжът, който ме обучи, беше като теб. Той ми отказа. Бях млада тогава и не знаех, че има три други коня, на които е отделил също толкова време, колкото на мен. Всички те бяха жребци. Приятелите му му се подиграваха, че ме тренира, казваха, че никога няма да се науча да ритам и да скачам. Че само жребците знаят как да се бият. Той им доказа, че грешат. И събра облозите, а преди лятото да свърши ме продаде.
Как може един кон да знае за такива неща като облози? Мисълта се измъкна от мен преди да успея да я спра.
Тя тръсна глава и издърпа малко от юздите. Отстъпих ѝ. Какво мислиш, че правят ратаите в конюшнята, докато чакат да им възложат работа? Мятат кокалчетата, викат и си прехвърлят монети. И аз бях точно това за мъжа, който ме обучи да се бия. Кокалчета за мятане.
Жегна ме съчувствие към нея. Кон, можем да бъдем…
Бързонога. Не съм „кон“, нито „дорестата“. Аз съм Бързонога.
Бързонога. Приех името с неохота и усетих как връзката се затегна. Можем да сме дружелюбни един към друг. Но не търся…
Как се казваш?
Издишах бавно.
Усещам формата на името ти в начина, по който мислиш. Трябва ли да го отгатна?
