Гонитбата на Шута полностью

Гнетяха ме мрачни мисли. За Пчеличка, за това как ще реагира Предан на неподчинението ми, колко ядосан ще е Ридъл, и Копривка на него. Мъчех се да ги потисна. Елфовата кора връщаше тъжни спомени в ума ми и ме укоряваше за глупостта ми и за всевъзможните ми провали. А в следващия момент семената карис ме караха да повярвам, че съм неуязвим, и започвах да си фантазирам как убивам всичките двайсет халкидци и да пея на глас на Бързонога, докато продължавахме напред.

Успокой се. Внимавай. Усещах тупането на сърцето в гърдите ми, почти го чувах в ушите си.

Още гора. Тръс, галоп, тръс. Спрях до един поток, за да оставя Бързонога да се напие. Колко си уморена?

Изобщо не съм.

Трябва ми бързина. Ще ми кажеш ли, когато се умориш?

Аз съм Бързонога. Не се уморявам преди ездача си.

Ще се умориш. И трябва да ми кажеш.

Тя изпръхтя и щом се качих на седлото, заподскача. Засмях се и отпуснах юздите ѝ. Изминахме късо разстояние бързо, а след това тя се върна в лекия си равномерен галоп.

Влязох в малко по-голямо градче, с гостилница, хан и три кръчми. Хората бяха станали и вече се бяха разшетали. В предградията минах покрай рядък олтар на Еда. Богинята дремеше под мантия бял сняг, с ръцете в скута. Някой беше почистил снега от тях и бе напълнил шепите ѝ с просо. Птиченца бяха накацали по пръстите ѝ. Продължихме и излязохме на един от кралските пътища, който отиваше до Соларски пропад. Беше широк и прав, най-късият маршрут.

Ако аз бягах от Шестте херцогства с пленници и отряд халкидски наемници, това щеше да е последният маршрут, който щях да избера. Думите на Шута се върнаха в ума ми. Беше настоявал, че няма да мога да ги намеря, че единственият начин да върна дъщеря си е да тръгна право натам, където я отвеждат. Взех още щипка семена карис, сдъвках ги и продължихме напред. Усетих прилива на енергия и яснота, който даваше карисът.

Най-вероятното е най-невероятно, най-вероятното е най-невероятно, забарабаниха в главата ми думите с ритъма на Бързонога. Можех да продължа по този път чак до Соларски пропад. Ако не видех нищо, можех да се присъединя към гвардията на Рингхил и да чакам до пленения кораб. Или след като стигнех там, можех да се върна по по-малко използван път и да се надявам на късмет. Или да огледам страничните пътища. Продължих напред. Подминах едно отклонение. Следващото, реших. Щях да тръгна по следващото.

Внезапно чух над главата си грак. Погледнах нагоре и видях врана — плъзгаше се право към мен. Беше Пъстра. Но не кацна на рамото ми, а описа широк кръг около мен.

— Червен сняг! — извика съвсем ясно. — Червен сняг!

Направи нов кръг и полетя настрани. Спрях Бързонога. Какво искаше да ми каже Пъстра? Да я последвам? Нямаше никакъв път натам, само открито поле и отвъд него рехава горичка брези и няколко ели, а зад тях истинска гора. Тя зави, запляска с криле и пак полетя към мен. Изправих се на стремената.

— Пъстра! — извиках и ѝ протегнах ръка да кацне. Но тя само прелетя покрай мен, толкова ниско, че Бързонога се дръпна стресната.

— Глупав! — извика ми враната. — Глупав Фиц! Червен сняг. Червен сняг!

Подкарах Бързонога извън пътя. Следваме я, казах ѝ.

Не я харесвам.

Следваме я, настоях и Бързонога подчини волята си на моята. Не ѝ беше приятно. Оставихме отъпкания равен път и навлязохме в някаква нива. Снегът беше неотъпкан и пръхкав, а замръзналата земя неравна под наветите преспи. Скоростта ни неизбежно се забави точно когато ми се искаше да можем да препуснем в галоп. Но един окуцял кон щеше да е още по-бавен. Постарах се да сдържа нетърпението си.

Враната отлетя към дърветата. Продължихме бавно натам. Скоро след това се върна към нас, завъртя се в кръг и отново литна напред. Този път, изглежда, беше доволна, че я следваме, и не грачеше обиди.

Пресякохме някаква пътека: не път, просто пътека, която излизаше от нивата и лъкатушеше през рехавата гора. Можеше да е пътека за добитък, воден на водопой. Беше ли използвана наскоро? Трудно беше да се каже.

Когато стигнахме до брезите, видях нещо, което не можеше да се види от пътя. Белият кон бе изглеждал просто като поредната купчина сняг. Не видях падналия му ездач, докато не минах почти покрай облеченото в кожи тяло. Само враната, гледаща отгоре, можеше да е видяла дирята разтопен червено-розов сняг, водеща назад в леса.