Само изреждам слуховете и клюките, както стигат до мен. Приказките, които чувам, изглеждат твърде нелепи, за да са истина, но го правя както сте ми наредили. Ето каква новина стигна до мен. Херцогът на Халкида вече не съществува. Орда дракони, понесли ездачи в броня, дошла от пустините и нападнала града Халкида. Храчели огън или нещо също толкова унищожително. Кръжали над града и сеели разруха. Накрая атакували двореца и самия херцог, унищожавали с огън и разбивали с криле и пердашещите си като гигантски камшици опашки. Казват, че цитаделата рухнала на четвърт от височината си и вече не е обитаема.
Старият болнав херцог, казват, излязъл от двореца си и застанал пред бойците си. Паднала една кула и премазала и него, и много от войската му. Канцлер Елик, от дълго време най-довереният съветник на херцога и негов съратник още от младини, оцелял. Халкидските сили били разбити и отстъплението им завършило с позорно бягство.
На следващата сутрин дъщерята на херцога на Халкида се съюзила с драконите и техните ездачи и сега претендирала да бъде „законно“ херцогинята на Халкида. Елик заявил, че той бил избраният наследник на херцога, и обвинил тъй наречената херцогиня в магьосничество. Някой си Роктор Червените ръце, бивш дребен благородник в западния дял на Халкида, близо до Хийстгейт, се противопоставил и на двамата. Военните му сили били непокътнати в щурма и по мое мнение най-вероятно ще надделеят. Халкидците едва ли ще приемат управлението на жена, дори да е жена, разчитаща на съюз с дракони. Силите на херцог Елик били много смалени от драконовия щурм над престолния град и едва ли щял да може да си върне властта и влиянието. „Херцогинята“ предложила награда за отрязаната му глава, а хората го наричали страхливец, понеже ги изоставил на драконите.
Луната посребряваше снега и разполагах със звездите, за да мога да се ориентирам. Коларската пътека излезе на по-широк път и скоро наближихме Девичи кръст — ниският превал през заоблените хълмове едва ли заслужаваше името
Утрото изсветля и пришпорих Бързонога в лек галоп. Пътят стана по-широк. Минах през малко селце, без да спра, и продължихме покрай малки имоти и ниви, сънуващи оран под снежната пелена. Тичахме в лек галоп, забавяхме в тръс, тичахме отново. После — още гора. Минахме по мост, и ето, че започнахме да подминаваме случайни пътници: търговец с пъстро боядисания му фургон, пълен с ножове и ножици, селянка със синовете ѝ, яхнали мулета и повели товарни животни, натоварени с миришещи на пръст чували картофи, и млада жена, която ми се навъси, щом ѝ пожелах „добър ден“.
