Елик тръгна към огъня ни с широка пиянска усмивка на изпъстреното с белези старческо лице. Ръката му беше на рамото на Хоген, все едно го буташе напред, но мисля, че по-скоро се подпираше на него, докато залиташе през снега. Изнасилвачът беше красив: златната му коса блестеше на светлината на огъня; усмихваше се; зъбите му бяха равни и бели. Толкова красив и толкова жесток. Луриките станаха, щом Елик се приближи, и се отдръпнаха, но не далече. Струпаха се около Дуалия, сякаш тя щеше да ги защити. Знаех, че няма да го направи.
— Не правете нищо — предупреди ги тя строго, щом Елик се доближи. Мъжете му се струпаха зад него и красивия насилник, зли, със зяпнали усти като на задъхани от бяг псета. Устата на Хоген бе широко отворена и влажна, беше се хванал за чатала с лявата си ръка, сякаш едва можеше да се сдържи. Светлите му очи шареха по луриките като очи на просяче, зяпнало сладкиши на сергия. Белите стояха замръзнали като зайци. Шън простена тихо и гърлено. Сви се и я оставих да ме издърпа няколко крачки встрани към рехавото укритие на няколко върби.
— Ето я и нея! Ето я хубавицата за теб, Хоген!
И Елик посочи едно крехко момиче с бледо като луната лице. То проплака тихо и се присви към Дуалия. Дуалия не направи нищичко. Взираше се в Хоген и Елик, без да издаде и звук. В последния момент ръката на Елик се измести встрани и той сграбчи Одеса за предницата на палтото и я издърпа от групата все едно просто беше избрал прасенце за шиша. Устата ѝ провисна и грозноватото ѝ лице се сгърчи, щом Елик я издърпа напред под насмешливите викове на мъжете и разочарованото ръмжене на Хоген.
— Тая е грозна като кучи задник. Не я искам!
Всички зареваха от смях. Елик се смя, докато лицето му стана яркочервено, след което изхъхри задъхано:
— Курът ти няма очи! Ще стане за теб. Бездруго нищо няма да донесе на пазара!
Одеса се беше смъкнала на колене, държеше я само хватката на жилавия старец. Елик беше по-силен, отколкото изглеждаше. Вдигна я рязко и я блъсна към Хоген толкова силно, че да я хване в прегръдката си или да падне.
— Взимай я, куче! — Всякакъв хумор изведнъж изчезна от гласа му и той продължи свирепо: — И помни тази нощ добре, когато приспадна цената ѝ от дяла ти в плячката ни. Не мисли, че можеш да ми скимтиш и да се пазариш, момченце. Аз правя сделките. И тази мръсна дрипа е това, което получаваш тази нощ от мен.
Хоген зяпна командира си. Одеса се беше съвзела, колкото да се бори вяло, ръцете ѝ тупаха немощно по гърдите му. Лицето на Хоген беше потъмняло от гняв, но щом срещна погледа на Елик, той наведе очи.
— Глупава кучка — каза презрително и помислих, че ще захвърли Одеса при другите лурики. Но той само я хвана по-здраво, стисна я с една ръка за гърлото и я повлече след себе си. Другите войници, смълчани за малко от мъмренето на командира, тръгнаха след него с викове и облози кой да е следващият.
Дуалия не направи нищо. Луриките се свиваха зад нея като овце. Чудех се дали всяка от тях тайно не се радва, че вълците са отвлекли Одеса, а не нея.
— Хайде. — Шън ме издърпа иззад отрупания със сняг храст. — Няма да спрат с нея. Трябва да бягаме!
— Но нямаме нищо…
От другия бивак се чуваха писъци. Мъжете се подиграваха с Одеса и пищяха като нея. Ръката на Шън, стиснала ме за рамото, затрепери.
— Имаме живота си — прошепна тя сърдито. — С него бягаме.
Едва си поемаше дъх. Беше ужасена. И се опитваше да ме спаси.
Не можех да откъсна очи от скупчените лурики.
— Елик! — извика изведнъж гневно Дуалия. — Имаме договор! Ти ни даде думата си! Не може да правиш това!
— Това е… глупаво — каза Шън разтреперано. — Трябва да бягаме. Трябва да се измъкнем. Те ще я убият. И тогава няма да има нищо между тях и нас.
— Да. — Слушах Бащата Вълк и говорех: — Не трябва да оставяме прясна диря. Движим се там, където снегът вече е отъпкан. Отдалечаваме се колкото може от лагера, докато те са залисани. Намираме сушина, място под някой бор, чиито клони са натежали от сняг и огънати надолу, но земята около дънера е почти чиста. И се скриваме там.
Хванах я за китката и изведнъж аз започнах да я водя, далече от Дуалия и парализираните ѝ лурики, далече от лагерните огньове и в тъмното. Писъците на Одеса бяха секнали. Отказах да се чудя защо. Движехме се крадешком. Шън не говореше. Просто ме следваше. Отведох я до пъртината, която конете и шейните бяха проправили през снега. И двете бяхме задъхани от страх. Гората бе черна, снегът беше бял. Видях диря от дивеч, пресичаща пътя ни. Завихме по нея и оставихме зад себе си дирята на конете и плазовете. Вървяхме навели глави под ниско надвиснали отрупани със сняг клони.
— Не докосвай клоните. Не бива да пада сняг — предупредих я. На едно възвишение вляво видях горичка ели. — Насам — прошепнах ѝ. Тръгнах първа, проправях пътека през дълбокия сняг. Оставях следи. Не можехме да го избегнем.
