Кимнах и се опитах да тръгна по-бързо. Снегът сякаш се вкопчваше в ботушите ми, а Шън вдигаше твърде много шум. Щяха да ни чуят. Щяха да ни хванат.
И тогава чух писъка на Дуалия. Не беше пронизителен, беше хриплив. И пълен с ужас. Изпищя отново, а след това извика:
— Винделиар! Върни се при нас! Винде… — И гласът ѝ секна, бързо като факла, угасена в снега.
Чух изплашени гласове. Хор от гласове, някои пронизителни. Питащи гласове, като пилци, събудени посред нощ. Луриките.
— Да бягаме. Веднага!
— Какво ѝ правят?
— Винделиар! Той трябва да ни помогне!
Зад нас в нощта чух как гласът на Дуалия отново се извиси в отчаян задавен вик.
— Това не трябва да се случи! Това не трябва да бъде! Накарай го да спре, Винделиар! Това е единственият ти шанс да се върнеш на вярната пътека. Забрави какво ти каза Елик! Не е истина! Забрави Елик! — После, с отчаяно хриплив глас: — Винделиар, спаси ме! Накарай ги да спрат!
После нещо друго проряза нощта като писък. Не беше звук. Нарани ме, когато го чух. Призля ми от него. Страх потече във въздуха и се просмука в мен. Бях толкова ужасена, че спрях. Шън замръзна. Опитах се да заговоря, да ѝ кажа, че трябва да се отдалечим още, но гласът не излизаше от устата ми. Краката ми не искаха да ме държат. Свлякох се в снега и Шън падна върху мен. Мъртва тишина изпълни леса. Нощна птица не се обади, жива твар не издаде звук. Беше толкова затихнало, че чувах пращенето на дървата в огньовете.
След което последва самотен пронизителен вик:
— Бягайте!
И дрезгави мъжки викове:
— Дръжте ги! Не ги оставяйте да откраднат конете!
— Убийте ги! Убийте ги всичките! Предатели!
— Спрете ги! Не ги оставяйте да стигнат до селото!
— Кучки! Мръсници!
И след това нощта се изпълни със звуци. Писъци, викове. Мъжки ревове. Изръмжани заповеди. Изкрещени молби.
Шън ме задърпа да стана.
— Бягай — проплака и аз се опитах. Краката ми бяха омекнали.
Шън ме повлече през снега.
Побягнахме далече от писъците и в тъмното.
