Знаеше как да хване храна. На другата сутрин, когато се събудихме, печеше на огъня заек. Лежах неподвижно, свита под тежестта на много голямото ми палто, и го гледах, докато правеше разни неща с лъка си и със стрелата, с която беше убил заека. Зачудих се дали той беше стрелял по Настойчивост и по мен, когато побягнахме. Дали е човекът, който бе прострелял приятеля ми. Все още ми беше трудно да си спомня части от онзи ден. Всички моменти, когато човекът-мъгла се бе съсредоточил върху мен, бяха изчезнали. Но знаех, че не са се върнали да търсят простреляното момче. Бях го зърнала, докато минавахме покрай него. Надявах се да се е върнал във Върбов лес и да не е бил много тежко ранен. Внезапно си спомних Ревъл, мъртъв в коридора, и захлипах. Това събуди Шън.
— Какво има? — попита тя, надигна се бързо и се вторачи към Керф.
— Те убиха Ревъл, иконома — проплаках задавено.
Очите ѝ пробягаха към мен и след това отново към Керф.
— Така ли? — попита твърдо, но не беше всъщност въпрос. Двете бяхме говорили много малко за онова, което бяхме преживели и видели през онзи ден. Бяхме твърде упоени с кафявата супа и твърде съсредоточени върху оцеляването си от един момент до друг. Нямали бяхме усамотеност, за да сравним какво сме видели. А и не искахме да оголим раните си пред нашите похитители. — Спри да плачеш — каза тя и от този остър укор разбрах, че все още смята Керф за наш враг. — Не показвай никаква слабост пред него.
Избърсах сълзите си в качулката и се надигнах бавно. Не беше приятно да се движа. Мускулите ме боляха и движението отваряше пролуки, които пропускаха студения въздух. Искаше ми се да заплача. Искаше ми се да се хвърля на земята и да рева, да плача и да пищя.
— Имам само една чаша — обади се Керф. — Ще трябва да се редуваме.
— А имаш ли нещо за пиене от нея? — попита Шън.
— Топъл бульон. От птичите кокали, които хвърлихте вчера. Но можем да правим само по една чаша.
Шън не отвърна нищо на това: нито му благодари, нито го упрекна. Само стана и изтърси палтата ни. После заедно изтърсихме платнището и го навихме. Тя ми го връчи да го нося — напомняне към Керф, че вече е наше. И да го разбра, Керф не ѝ обърна внимание.
Нямаше много приказки след това. С Шън нямахме да правим кой знае какво, за да се подготвим за път, освен да ядем заека и да пием каквото ни предложи Керф. Той кипна вода в тенекиената чаша и добави птичите кокалчета. Шън пи първа, после Керф направи и за мен. Бульонът беше чудесен и затопли стомаха ми. Наслаждавах се на последните капки, докато Керф оседлаваше конете и стягаше багажа си. Обзе ме смътна тревога, докато гледах как го товари, но не можех да определя защо нещо не ми изглежда наред.
— Ти вземи белия. Аз ще взема момичето зад мен на кафявия. По-здрав е и по-добре обучен.
Призля ми. Не исках да съм на кон с този мъж.
— Точно затова ние с Пчеличка ще вземем кафявия — заяви твърдо Шън.
Не дочака отговор от него, а отиде до коня и го яхна с лекота, за която ѝ завидях. Наведе се и ми подаде ръка. Хванах я, твърдо решена, че все някак ще се кача, та дори да се наложи да се изкатеря по крака на коня. Но преди да съм се опитала, мъжът ме награби отзад и ме вдигна на гърба му. Трябваше да седна зад седлото, без нищо, за което да се държа, освен за палтото на Шън. Наместих се мълчаливо, кипнала вътрешно, че Керф ме беше докоснал.
— Както искате — каза той кисело, обърна се, качи се на белия кон и подкара покрай потока. Поехме след него.
— Защо отиваме натам? — попитах Шън.
— По-лесно е за конете да изкачат брега тука — отговори Керф вместо нея. И беше прав. Тук склонът на брега беше по-полегат и яздехме по пъртината, която той сигурно беше проправил през нощта. Щом излязохме на равно, той продължи по дирята си.
— Връщаш ни по пътя, откъдето дойдохме! — обвини го Шън.
— Вървяхте в грешна посока — отвърна той спокойно.
— Как да знам, че просто не ни връщаш в лагера ви, при другите войници?
— Защото не го правя. Връщам ви при вашите хора.
Известно време яздехме зад него мълчаливо. Беше обезкуражаващо да виждам колко лесно се движат конете през снега, който толкова ни бе затруднил предния ден. Лек вятър бе започнал да духа и избута купчина сиви облаци по синьото небе към нас.
Късно заранта Керф погледна към небето и отби от отъпканата пътека.
— Къде ни води? — прошепнах на Шън. Сърцето ми се сви, когато тя отвърна:
— Не знам. Объркана съм.
Керф ни погледна през рамо.
— Обещавам, че ви връщам при хората ви. Знам, че ви е трудно да ми повярвате. Но е така.
Конете вървяха по-бавно през неотъпкания сняг. Минахме косо по склона на един хълм, за да стигнем до билото, а когато погледнахме надолу, видяхме обрасла с рехава гора ливада. В далечината видях път, а отвъд него малък чифлик. От комина се вдигаше светъл дим и вятърът го разпръсваше. Копнеех да идем там, да се помолим да ни пуснат вътре и да поседим на топло поне за малко. Сякаш чул мислите ми, Керф каза:
— Налага се да отбягваме пътищата и не можем да минаваме през села или да спираме в къщи. Халкидците не сме добре дошли в земята ви.
