— Те са направили лоши неща в градчето. Накарали са хората да забравят, че са били там. Не мисля, че трябва да идем в градчето. Защото според мен те ще очакват да направим точно това. Същото важи и за фермите и селцата. Мисля, че днес трябва да идем колкото се може по-далече оттук, но не по път, където може да ни видят. Може да разпитват хората дали са ни видели.
Всичко, което казваше, беше разумно, но не исках тя да решава всичките ни планове. Помислих и се помъчих да съм умна като нея.
— Трябва да тръгнем по пътища, където шейна трудно ще мине. Или кон. През обрасли с храсти места. По стръмни места.
— Накъде е къщи според теб?
— Не съм сигурна — отвърнах.
Тя се огледа и каза, почти напосоки:
— Ще тръгнем натам.
— Ами ако се изгубим в гората и умрем от студ и глад?
Тя ме изгледа.
— Бих предпочела това пред онова, което ще ни сполети, ако ни намерят. Ако искаш да тръгнеш обратно по дирите ни и да те хванат пак, давай. Аз тръгвам натам.
И тръгна. След малко я последвах. Беше малко по-лесно да се върви в проправената от нея пъртина, отколкото да газя сама през снега. Посоката, която бе избрала, ни поведе нагоре по един хълм и надолу към следващия, и далече от наемническия лагер, и всичко изглеждаше добре за момента. После склонът стана по-стръмен и трънаците по-гъсти.
— Долу сигурно има поток — казах и тя се съгласи:
— Може би. Но шейните не могат да дойдат насам, а не мисля, че и конете биха се справили добре тук.
Преди да стигнем дъното наклонът стана толкова стръмен, че няколко пъти се подхлъзнахме. Страхувах се, че ще се изпързаляме чак до долу и ще цопнем във водата, но когато стигнахме дъното, видяхме тясно поточе, почти замръзнало. Прескочихме го лесно. Напомни ми, че съм жадна, но взех още една ръкавичка сняг, вместо да пъхна голата си ръка във водата. В тежкото ми кожено палто вървях все едно в палатка; дългите му поли загребваха сняг и ми ставаше още по-тежко.
Тръгнахме покрай потока, срещу течението, докато намерихме едно по-лесно място да се опитаме да се изкатерим. Уж беше по-лесно, но определено не беше лесно, а храсталаците бяха още по-трънливи. Докато изкачим стръмния бряг, и двете бяхме изпотени, и отворих предницата на палтото си.
— Много съм гладна — казах.
— Не говори за това — посъветва ме тя и продължихме.
Когато прехвърлихме втория хълм, гладът започна да разкъсва вътрешностите ми все едно бях глътнала котка. Чувствах се слаба и ядосана, а след това започна да ми прилошава. Помъчих се да стана вълк. Огледах заснежената околност и се опитах да намеря нещо, което да мога да изям. Този хълм беше гол и през лятото сигурно беше пасище за овце. Никакъв изсъхнал трън или туфа трева не се показваше над снега, и нищо не ни предлагаше заслон от вятъра. Ако видех мишка, мисля, че щях да скоча отгоре ѝ и да я изям жива. Но нямаше никакви мишки и безполезните сълзи потекоха по лицето ми. Солта защипа премръзналите ми напукани страни.
— Да си гладен ще мине? — учудих се на глас.
— Да, минава. — Сепнах се, когато Шън отговори. — Първо ставаш много гладна. После мислиш, че ще повърнеш, но няма какво да повърнеш. Понякога ти се доплаква. Или се ядосваш. Но ако просто продължиш да вървиш, гладът си отива. За малко.
Закретах след нея. Тя ме преведе през някакво скалисто било и после надолу в гориста долчина. Щом стигнахме дърветата, вятърът намаля. Гребнах малко сняг да намокря устата си. Устните ми бяха напукани и се постарах да не ги ближа.
— Откъде знаеш за глада?
Гласът ѝ беше безизразен.
— Когато бях малка, ако се държах лошо, дядо ми ме пращаше да спя още по светло, без вечеря. Когато бях на твоята възраст, мислех, че това е най-лошото наказание, защото тогава имахме великолепен готвач. Ежедневните му ястия бяха по-добри от най-доброто празнично пиршество, което си опитвала.
Тръгна отново напред. Склонът беше стръмен и вървяхме с мъка. След малко попитах:
— Опитваш се да намериш пътя към къщи ли?
— Рано или късно. Точно сега просто се опитвам да се махнем колкото се може по-далече оттук.
Искаше ми се да вървим обратно към Върбов лес. Искаше ми се всяка стъпка да ни доближава до дома и топлото ми легло, и на него да има резен препечен хляб с масло. Но не исках да се катеря повече по снежни хълмове. След малко тя заговори:
