Както предполагаше името, укреплението Рингхил обкръжаваше като пръстен един от хълмовете с изглед към морския бряг. Оттук човек можеше да наблюдава корабите, подхождащи към Фордж, Соларски пропад и по-малките рибарски селища, които обрамчваха тази част от крайбрежието. Не беше внушителна цитадела, но като повечето поселения в Бък растеше. Дадохме конете на конярчетата. Бях яздил коня на Настойчивост. Той беше яздил Прис и бе довел тук Бързонога. Мислех да я нагледам, но както знаех, че ще стане, семената карис ме бяха опустошили. Бях неописуемо изморен и мрачното настроение от елфовата кора ме беше завладяло.
Постарах се да съм учтив, когато командирът на цитаделата Спърман ни покани да седнем с него на късна вечеря. Настаниха ни в най-добрата квартира и ни предложиха да се възползваме от потилните. Не ми се ходеше, но се принудих да мина през ритуала. Споделихме потилните с десетина гвардейци, още опиянени от кръвта и битката. Усилията ми да остана незабелязан бяха безполезни и трябваше да приема поздравленията им.
В трапезарията ни чакаше не само Спърман, но и няколко от офицерите му, а също така Фоксглоув и Лант. Очаквал бях малко и скромна храна, но Спърман бе поръчал най-доброто, което можеше да предложи цитаделата. За миг се почувствах объркан. После си спомних, че съм принц. От кариса беше. Главата ми все едно беше натъпкана с вълна. Време беше да се стегна и да съм много внимателен.
Не знам как преживях тази вечеря. Реших, че е по-добре да изглеждам необщителен, отколкото като човек, който прави несвързани коментари. Когато яденето приключи, се надявах да се оттегля да поспя, но избиването на халкидци в Бък беше дейност, която явно налагаше задълбочено обсъждане. Спърман и офицерите му се удивляваха и удивляваха на дързостта на халкидците и се чудеха кои са били странните им съюзници и какво са се надявали да постигнат. Ридъл, Лант и Фоксглоув изразяваха озадаченост, а аз поддържах благородното си мълчание. Когато разговорът се изчерпа, боравещата с Умение на цитаделата намери подходящ момент да ни отвлече настрани с Ридъл.
— Лично съобщение преди да се оттеглите, господа, ако не сте твърде уморени?
Бях толкова уморен, че ушите ми бръмчаха, но след като пожелахме лека нощ и напуснахме събирането, тя ни настигна и далече от ушите на останалите, все още смутена, ни каза:
— Трябва да ви уведомя, възможно най-недвусмислено, че трябва да се върнете в замък Бъкип колкото е възможно по-скоро.
С Ридъл се спогледахме.
— Съобщението от Майсторката на Умението Копривка ли е, или от крал Предан?
— Да. Тя предаде волята на краля за това.
Благодарих ѝ и с Ридъл тръгнахме бавно към стаите си. Щом завихме по коридора го попитах:
— Колко ядосана е Копривка според теб?
— Много — отвърна той късо. И в този сбит отговор долових, че иска да запази този аспект на провала ни за себе си. Помълчах малко. Копривка беше бременна и трябваше да разполага с време на мир и щастие, докато чакаше детето си. Бях набил клин между нея и Ридъл. Опитах се да си кажа, че е извън моята власт, че отвличането на сестра ѝ е унищожило мира и щастието за всички ни. Но не можах да се убедя напълно.
Тръгнах по-бавно.
— Преди да се върнем в Бък искам да видя кораба, с който са дошли.
Той поклати глава.
— Не е вече в Соларски пропад. Конфискуван е преди няколко дни. Спърман ми каза, че са го махнали като част от засадата. Екипажът твърдял, че не знаят нищо. Било им платено много добре просто да чакат пътниците им да се върнат. Дошли са от Пиратските острови и са били наети нови, и за кораба, и един за друг. Повечето като че ли се радвали, че се махат.
— И никаква карта на борда с отбелязан на нея Клерес? — Беше уж шега, но Ридъл го взе на сериозно.
— Нищо. Буквално нищо. Никакви дрехи, никакви дрънкулки. Само екипажът. Нищо, което да покаже, че там изобщо е имало пътници.
Отчаяние зейна като сух кладенец пред мен. Не можех да се отдам на отчаяние. Не можех да ругая или да заплача. Такива неща пречат на човек да мисли, а трябваше да мисля ясно. Стигнах до вратата на стаята си и я отворих. Ридъл влезе след мен.
— Тъй. Утре се връщаме в замък Бъкип.
— Така го бях планирал — отвърнах.
— Заповядано ни е да се върнем, Фиц. Малко по-различно е.
— Хм.
Отне ми малко време, докато преценя всички последици от това. Принц Фицрицарин, така наскоро признат и провъзгласен, го призоваваха да се върне в Бъкип като непокорен паж. Това нямаше да е приятно за никого. Внезапно схванах колко много от личната ми свобода е изчезнала, когато Сенч бе хванал ръката ми и ме беше представил на двора. Онова, което бе изглеждало като семеен проблем, заобикалянето на молбата на Предан да не тръгвам сам на своя глава, сега надвисна като пряко неподчинение на принц на заповедта на неговия крал. Предан ми беше напомнил, че е мой крал, и аз му го бях признал. А след това бях направил каквото смятах за най-добре, все едно бях просто Том Беджърлок. Не. Дори Том Беджърлок нямаше да се опълчи на своя крал по този начин. Прехапах устна.
Ридъл седна на ръба на леглото ми.
— Виждам, че разбираш.
