С Ридъл подкарахме в тръс. Лант ни последва и знаех, че Настойчивост няма да остане по-назад. Искаше ми се да не бяха. Гледах ездача. Отначало той не издаде с нищо, че ни е забелязал. Бялото кожено палто ме убеди, че това е един от Слугите, избягал от касапницата. Щом се приближихме, като че ли се събуди от дрямката си. Погледна ни, изпищя и зарита коня си в паника, но ние вече бяхме до него, от двете му страни. Ридъл се наведе, сграбчи юздите и спря рязко коня. Ездачът продължаваше да пищи и да го рита. Познавах този писък.
— Шайн! Шайн, спри! В безопасност си! Шайн, аз съм, Фиц… Беджърлок! И Ридъл. Дойдохме да ви намерим и да ви върнем у дома. В безопасност си! Шайн. Къде е Пчеличка? С теб ли беше?
Оседланият бял кон се беше дръпнал встрани. Явно само беше следвал кафявия, след като не му беше хрумнало нищо друго. Ридъл слезе от коня си и посегна към Шайн. Тя изрита към него, изпищя отново, а после се смъкна от коня в ръцете му. Слязох и аз, хванах юздите на коня ѝ и останах глупаво настрана, докато Ридъл я тупаше по гърба и ѝ казваше, че всичко вече е наред, че е в безопасност, вече е в безопасност.
Воят ѝ бавно заглъхна до глухи хлипания, а след това — в задъхан и разтреперан плач.
— Пчеличка? Шайн, къде е Пчеличка? Шайн, погледни ме! Знаеш ли къде е Пчеличка?
На кротките въпроси на Ридъл тя само клатеше трескаво глава и хлипаше още по-силно. Ужасяваща увереност набъбваше в мен. Белият кон се доближи. Не му обърнах внимание, докато не застана толкова близо, че с една спокойна стъпка успях да хвана провисналите му юзди. Два коня. Две седла. Един ездач. Без Пчеличка. Седлото на кафявия кон определено беше халкидска направа. Това на белия не приличаше на нищо, което бях виждал. Високо отпред и ниско отзад. Изглеждаше ми неудобно.
„Пчеличке, къде си? Ти ли яздеше този кон?“
— Том Беджърлок.
Обърнах се изненадан. Гласът ѝ беше глух. Косата ѝ беше сплъстена и провиснала на кичури около лицето ѝ. Беше отслабнала и с костеливото си лице приличаше повече на Сенч. Устните ѝ бяха напукани, а страните ѝ зачервени. Все още дишаше тежко, но се беше отдръпнала от Ридъл. Бялото кожено палто, което носеше, беше огромно, провиснало на гънки около нея. Стискаше ръцете си и стоеше присвита, сякаш можеше да се разпадне на късчета. Стоеше срещу мен и ме гледаше право в очите. Нямаше нищо общо с жената, която бе настоявала, че целият живот трябва да спре, докато не ѝ купим зелени чорапи.
— Пчеличка — каза тя. — Те взеха Пчеличка.
— Знам. — Постарах се да го кажа спокойно. — Взели са и теб. Но ти вече си в безопасност. — Поех си дъх. — Пчеличка. Знаеш ли къде е?
— Те я взеха — повтори тя. — Взеха я в един камък с тях.
