Отидох до прозореца и се загледах към светлините на Соларски пропад.
— Съжалявам, че те въвлякох в това.
— О, Фиц, аз сам се въвлякох. Можех просто да докладвам, че подозирам, че си тръгнал сам, и гвардията на Бъкип щеше да те върне.
Обърнах се и го изгледах.
— Наистина ли?
Той сви рамене.
— Не знам. Можеше просто да ми кажат да те довлека кротко обратно. Задача, която нямаше да хареса на никой от двама ни. — Въздъхна. — Не, сам се въвлякох в това.
— Съжалявам. — Вярност към мен или към Копривка, и той бе избрал мен. Това не вещаеше нищо добро и за двама ни.
А аз? Аз бях избрал моя дълг като баща пред дълга на принц към крал. Както знаех, че ще направя отново. Защото така трябва.
Гласът на Ридъл ме жегна.
— Фиц. Това е ужасен въпрос, но трябва да го задам. В кой момент приемаме, че Пчеличка и Шайн са изгубени за нас?
Извърнах се към него подивял.
— Да не си посмял да го казваш дори!
— Трябва да го кажа. Някой трябва да го зададе. Знаеш не по-зле от мен, че двете може вече да са мъртви в гората. Нямаме никаква диря, която да проследим. Слугите и халкидците са мъртви или избягали. — Дойде при мен до прозореца. — Нямаме никакви податки, които да проследим. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е, че ще се появят в някой чифлик или хан.
— А най-лошото, което може да се случи, е нещата да останат както са сега. Без да имаме никаква представа какво е станало с тях.
Известно време помълчахме. Опитах се да намеря нишка надежда.
— Не намерихме Винделиар или Дуалия — напомних му.
— Може да се трупове в гората. Или да се крият някъде. Не са ни оставили диря, която да проследим.
Беше прав. Реалност и пустота бликнаха в мен като кръв от рана.
— Толкова съм безсилен… Ридъл, трябваше да дойда тук и да се опитам да я намеря. От Зимния празник тя е изчезнала и аз не можах да направя нищо. Нищо! И вече нямам и диря, която да проследя.
Болка и гняв бяха една сила в мен. Исках да разбия всичко в стаята, но най-вече исках да се самоунищожа заради това колко съм безсилен. Отрязах косата си, когато Моли умря, символично унищожение и самонаказание, защото не бях успял да я спася. Сега исках да посека лицето си, да заблъскам черепа си в стената, да се хвърля от прозореца. Мразех се заради своя пълен провал. Бях толкова безполезно същество, че бях зло. Бях убиец и способен да изтезавам, човек, лишен от добрина. Но дори злото в мен беше безсилно. Не ми беше спечелило нищо.
— Не ми харесва изражението ти — каза Ридъл. — Фиц, не можеш да се държиш отговорен. Това е нещо, което ти се случи, не нещо, което си направил ти. — В гласа му имаше съпричастие.
— Беше нещо, което не направих. Пренебрегнах дълга си — отвърнах тихо. Обърнах се отново към прозореца и погледнах надолу. Падане, но не достатъчно голямо. Импулсът нямаше да свърши работа.
Ридъл ме познаваше твърде добре.
— А после, ако все пак я намерим, това ще е първата новина, която ще получи за теб.
Бавно обърнах гръб на лесния изход.
— Утре тръгваме за Бъкип.
Ридъл само кимна.
Утрините идват все едно дали ги искаме, или не. Измъкнах се от леглото и се доверих на размътения си от билка ум, че ще ме догони. Закуската беше нескончаема и пълна с вежливи разговори, които едва можех да следя. Някой беше разпознал Елик като канцлера на Халкида и по някаква причина беше много възбуждащо, че едно конярче от Бък е убило стареца. Спърман на два пъти ме увери, че е пратил запитване до замък Бъкип относно какво точно е целяло това странно нахлуване в Бък. Изтощеният ми ум не предложи никакъв отговор, тъй че само кимах.
И най-сетне, най-сетне напуснахме цитаделата Рингхил. Яздех начело на гвардията си, Ридъл яздеше до мен. Нас беше зад нас, все още водеше за повода кобилата на Пчеличка. Изглеждаше смазан. Ридъл се наведе и ми прошепна, че момчето е имало първото си нощно пиене с мъже предната вечер и са го чествали като герой за „първия му удар“. После кимна назад към Лант.
— Късмет имаше момчето. Лант се намеси точно след като повърна първия път. Забрани му повече пиене и го прати да си ляга. Но пак ще го цепи главата цял ден.
Яздех Бързонога. Тя като че ли се беше съвзела от злоупотребата ми с нея, но показваше бдителност, за разлика от предишната ѝ жажда да ме зарадва. Позволих ѝ да усети, че съжалявам колко грубо съм я използвал, но не се опитах да нахълтам в мислите ѝ.
Фоксглоув дойде зад нас. Беше недоволна от Петлите и хладна към мен. Усещах, че усилията ѝ да ги интегрира с моите гвардейци не вървят гладко. Предния ден контролът ѝ над тях беше, меко казано, слаб. Днес се бяха строили с гвардията ми, но все пак оставаха като отделна формация в ариергарда. Подозирах, че не се радва особено, че съм ѝ натресъл такива размирници. По едно време дойде и Лант и заговори, като гледаше право напред:
— Вие ме унизихте. Упоихте ме и ме оставихте заспал все едно съм дете.
„Дете си.“ Поклатих глава.
